Някои от децата веднага се наместиха в по-удобни пози, понеже препитването явно щеше да отнеме доста време. Тафи седеше намръщен. Извади ножа си и започна да си чисти ноктите. Децата на градинаря се озъртаха учудено. Настойчивост седеше напрегнато като куче.
Писар Лант повика първо Елм. Сгънах ръце в скута си, забих очи в пода и заподслушвах с всичка сила. Тя можеше да брои, разбира се, и да прави прости сметки, стига да не отиваха много над пръстите на ръцете ѝ. Не знаеше буквите, нито можеше да чете или пише, освен името си. Можеше да назове всички херцогства в Бък и знаеше, че Халкида е опасна за нас. Останалото от географията ѝ беше мътно. Аз знаех повече от това, но не чак толкова много, че да се чувствам сигурна в себе си.
Лея имаше приблизително същото ниво на ученост като Елм, освен че можеше да разчете имената на някои подправки, понеже я караха да носи бурканчетата от лавиците. Момичето с гъските се казваше Бръшлян. Не четеше и не пишеше, но двамата с брат ѝ си играеха на аритметика, за да мине времето. Брат ѝ се казваше Смърч и беше достатъчно висок, за да отговаря на името си. Той също не знаеше буквите, но явно беше възбуден от възможността да ги научи. Беше бърз с числата като сестра си, докато нашият писар му поставяше задачи като „Дванайсет гъски плували във водата и още седемнайсет кацнали, докато пет отлетели. После двайсет и две гъсенца излезли от тръстиките. Бича жаба изяла едно. Колко гъски и гъсенца останали?“ Смърч отговори бързо, но добави, малко поизчервен, че не всички числа трябва да са за гъски. Фицбдителен го похвали за бързия му ум и жаждата му да учи и повика Настойчивост.
Настойчивост стана и отговори почтително, че не знае буквите и четмото. Можеше да смята „достатъчно добре, за да си свърша работата“. Подхвърли, че баща му е пожелал да учи повече, и добави, че уважава волята на баща си, понеже той знае какво ще е най-добре за него.
— Както и аз — каза писарят.
Даде на конярчето няколко прости аритметични задачи и видях как пръстите на Настойчивост се размърдаха, докато пресмяташе отговора. Страните и ушите му бяха по-зачервени, отколкото на леден вятър, и веднъж, когато се запъна, се озърна към мен. Престорих се, че не виждам.
Общо взето същото беше и с другите ученици. Забелязах, че повечето от тях като че ли са наследили нивото на ученост, което имат родителите им. Оутил, също от конюшните, понякога помагаше в носенето на провизии. Можеше да чете малко и майка му искала от него да научи повече четене и писане, за да може да ѝ помага. Момчето на градинаря, за моя изненада, можеше да пише името си и да чете прости думи, но числата не му се удаваха много.
— Но ще се уча с готовност — заяви той.
— Радвам се — отвърна учителят ни с усмивка.
Когато повика Тафи, той се надигна мързеливо. Подигравателната му усмивка не убягна от вниманието на Фицбдителен и той каза:
— Изправи се. Име? — И вдигна перото си над листа.
— Тафи. Тате работи в лозята. Мама прескача понякога да помогне с ягненето, когато самата тя не е тръснала бебе. — Обърна се към другите деца, подсмихна се и добави: — Тате вика, че е най-щастлива с голям корем или с някое на цицата.
— Нима? — Учителят ни беше невъзмутим. И понеже Тафи говореше така, че да го чуем всички, също го попита високо: — Можеш ли да четеш и да пишеш, момче?
— Тц.
— Приемам, че искаше да кажеш: „Не, писар Лант“. Сигурен съм, че ще се справиш по-добре, когато ти задам следващия въпрос. Можеш ли да смяташ? На хартия или наум?
Тафи облиза долната си устна.
— Смятам, че не ща да съм тука.
— Но си тук. И както желае баща ти, аз ще те уча. Върни се на мястото си.
Тафи се замъкна обратно. Беше мой ред. Бях последна. Изправих се и тръгнах към масата на писаря. Той още си записваше за Тафи. Тъмните му къдрици бяха оформени в съвършени спирали. Погледнах почерка му. Беше чист и четлив дори както го гледах наопаки. „Нахален и нежелаещ да учи“, беше отбелязал до името на Тафи.
Вдигна очи и аз отдръпнах погледа си от листа, за да срещна неговия. Очите му бяха меко кафяви, с много дълги мигли. Бързо погледнах пак надолу.
— Е, лейди Пчеличка, ето, че е ваш ред. — Говореше тихо. — Искреното желание на лейди Копривка е да се научите да четете и пишете. Поне толкова, колкото сте способна. Смятате ли, че можете да направите това, за нея? — Опитваше се да се усмихва мило, но беше фалшива доброта.
Бях стъписана и уязвена, че ми говори толкова снизходително. Много по-лошо беше, отколкото когато ме бе погледнал по-рано с презрение заради лошото ми държане. Вдигнах очи към него, после ги извърнах настрани. Не заговорих високо, но се постарах да оформя всяка дума толкова ясно, колкото можех. Знаех, че понякога речта ми все още е неясна и приглушена. Щях да се погрижа днес да не е така.
