— Храна. Топло легло. Чисто лице и ръце. Приятели. Тези неща изцеряват много. — Изведнъж се прозя, а след това добави с трепет: — И силата на Ридъл. Странно е това заемане на сила, Фиц. Не толкова различно от чувството, което изпитах, когато вкара в мен своя живот. Бръмчаща, неспокойна енергия вътре в мен, живот зает, вместо заслужен. Сърцето ми не харесва това, но тялото ми копнее за повече от него. Ако беше чаша пред мен, не мисля, че щях да мога да устоя на желанието да я пресуша. — Вдиша бавно и замълча. Но почти можех да усетя как се наслаждава на усещането за живота, потекъл през него. Спомних си бойната лудост, която често ме беше обземала, и как осъзнавах, че продължавам да се бия, с дивашко ликуване, и как напрягах усилия дълго след като бях разбрал, че тялото ми е изтощено. Беше окрилящо. А рухването след това беше пълно. Онази лъжлива сила, след като изгореше, искаше отплата. Обзе ме страх.
Шутът заговори отново:
— Все пак не лъжех. Колкото и да копнея за топла баня, не мисля, че мога да остана буден много дълго. Не мога да си спомня последния път, когато ми беше толкова топло или коремът ми — толкова пълен.
— Да те отнеса до стаята на лейди Дайми тогава?
— Ще ме носиш ли?
— Правил съм го. А и не тежиш почти нищо. Най-лесно ще е да те нося.
Той помълча малко. После каза:
— Мисля, че мога да вървя. Поне част от пътя.
Това ме озадачи, но не възразих. Повикан едва ли не от думите ни, точно в този момент в лазарета влезе паж. Все още имаше снежинки по косата и раменете и носеше фенер. Огледа се и извика:
— Том Беджърлок? Идвам за Том Беджърлок.
— Тук съм — казах му. Когато се обърнах към него, Копривка внезапно остави Ридъл, дойде при мен и ме дръпна настрани. Толкова приличаше на майка си в този момент, че сякаш Моли се беше върнала от гроба, за да ме укори.
— Той каза да не те държа отговорен! Сам бил пожелал.
— Не. Аз го помолих. Знаеше, че ако не ми помогне, ще опитам сам. И съм виновен. И съжалявам.
— Сигурна съм.
Наведох глава. След миг тя продължи:
— Някои хора те обичат много повече, отколкото заслужаваш, Том Беджърлок. Но ти дори не вярваш, че изобщо те обичат. — Още размислях над това, когато тя добави: — И аз съм една от тези хора.
— Копривке, толкова…
— Кажи го още веднъж и ще те зашлевя. Не ме интересува кой гледа. Ако мога да поискам едно нещо от теб, то е никога да не повтаряш тези глупави думи повече. — Извърна очи от мен към Шута. — Той е твой приятел, от детството. — Тонът ѝ подсказваше, че разбира колко изключителен е Шутът за мен.
— Беше. И е.
— Добре. Тогава иди и се погрижи за него. Ридъл ще се оправи, трябва само да си почине. — Сложи ръце на слепоочията си и ги разтърка. — А Пчеличка? Сестра ми?
— Оставих я с Фицбдителен. Мисля, че ще е добре. Не възнамерявам да се задържа дълго. — Щом го казах, се зачудих колко дълго все пак ще се задържа. Щях ли да остана, докато Шутът възстанови силата си, докато можем да опитаме пълно изцеряване с Умението? Щях ли да се опитам да се върна на заранта, през камъните, а после пак да се върна след няколко дни? Бях раздвоен. Копнеех да съм и на двете места.
— Ако е с Лант, ще е добре. — Изобщо не бях сигурен дали съм съгласен с преценката ѝ, но моментът като че ли беше много лош да ѝ го кажа. Облекчението в гласа ѝ ме накара да се зачудя дали не съм преценил погрешно младия писар. След това тя събуди угризение в мен, като добави: — Би трябвало да им изпратим птица, да им съобщим, че сте пристигнали благополучно.
Погледнах Шута. Изглеждаше отчайващо немощен и по-стар от мен със сто години.
— Аз ще го направя — каза Копривка преди да съм успял да я помоля. — Искаш ли да помоля някой гвардеец да ти помогне да преместите приятеля ти?
— Ще се справя сам — отвърнах.
Тя кимна.
— Усетих. Не искаш много хора да знаят, че е тук. Кълна се в живота си, не знам защо. Но ще уважа любовта ти към потайност. Е, повечето слуги са заети с пира, тъй че ако си предпазлив, би трябвало да можеш да го преместиш, без да ви забележат.
Тъй че понесох Шута към старите покои на лейди Дайми. Беше дълъг процес, студено и мокро за двама ни, когато настоя сам да изкуцука през двора. Загърна раменете си с одеялото, стъпалата му все още бяха увити в парцали. Вятър и сняг фучаха покрай нас, докато кретахме. Да използваме слугинските проходи означаваше да обикаляме дълго. На тясното стълбище той се подпираше на мен все по-тежко с всяко стъпало. Момчето, което ни водеше, непрекъснато поглеждаше през рамо към нас с почуда и с подозрение. В един момент осъзнах, че дрехите ми са зацапани с кръвта на Шута. Не му предложих обяснение.
При вратата на старите покои на лейди Дайми пажът спря и ми подаде голям ключ на тежък клуп от син кант. Взех го, взех и малкия фенер, който носеше, и му казах да си ходи. Тръгна с охота. „Лейди Дайми“ не беше съществувала от десетилетия, но мълвата, че обитавала тези покои, все още не беше заглъхнала. Този маскарад устройваше Сенч и той все още го поддържаше.
