— Винаги съм бил по-корав, отколкото изглеждам. — Надигна се бавно, смъкна краката си от леглото и стъпалата му затърсиха пода. — Но не се заблуждавай. Съмнявах се, че ще оцелея повече от още две нощи в студа. Едва помня последните няколко дни. Студ, глад и болка. Никаква разлика между нощ и ден, освен че нощите бяха по-студени. — Стана и се олюля. — Не знам къде си — оплака се безпомощно.
— Стой там — наредих му все едно, че можеше да направи нещо друго. Сложих масичка пред стария стол на Сенч, а след това сложих Шута да седне. Намерих съдове и прибори на един рафт — лейди Розмарин поддържаше „бърлогата“ много по-подредена, отколкото Сенч някога. Сложих му купа пилешко и лъжица, а след това намерих бутилка бренди и чаши. — Много ли си гладен? — попитах и хвърлих око на останалото в котлето. И моят апетит се беше събудил от миризмата на храната. Бях прехвърлил бремето на пътуването с Умението главно на Ридъл, но все пак беше изтекло доста време, откакто бях ял за последен път.
— Хапни и ти — отвърна Шутът, усетил дилемата ми.
Сложих и на себе си и седнах в стола на лейди Розмарин с купата на коляното ми. Шутът вдигна глава.
— Бренди ли надушвам?
— Вляво от купата ти е.
Той остави лъжицата и по устните му плъзна треперлива усмивка.
— Бренди с Фиц. До огън. С чисти дрехи. С храна. Почти бих могъл да умра щастлив.
— Хайде да избегнем това с умирането, а?
Усмивката му стана по-широка.
— За малко, приятелю. За малко. Това, което ми направи преди да влезем в камъните, и жестът на Ридъл, после храна, топлина и останалото, ме измъкнаха от онзи ръб. Но нека не се заблуждаваме един друг. Знам гнилото, което нося в себе си. Знам, че ти го видя. — Вдигна разкривената си ръка, за да се почеше по нашарената с белези буза. — Не е случайно, Фиц. Те преднамерено са създали това в мен, точно както нарязаха лицето ми с белези и откъснаха Умението от върховете на пръстите ми. Изобщо не си въобразявам, че съм избягал. Те задействаха бавна смърт в мен и след това ме преследваха, докато бягах, грижеха се винаги да съм капнал от изтощение, всеки ден, винаги да заплашвам тези, които могат да ми помогнат. Мисля, че пътувах по-бързо и по-далече, отколкото те смятаха, че ще мога, но дори това може да е фантазия. Чертаят плановете си в сложни извивки, каквито двамата с теб не можем и да си представим, защото имат карта на лабиринта на времето, извлечена от стотици хиляди пророчества. Не питам защо ме намушка, защото вече знам. Те го задействаха и изчакаха ти да изпълниш злата им воля. Искаха колкото да ме убиеш, толкова и да наранят теб. Вината е само тяхна. И все пак ти все още си Катализаторът и превръщаш моето умиране във вливане на сила. — Въздъхна. — Но може би дори това е тяхната воля: да ме намериш и да ме донесеш тук. Камъче ли е това, Фиц, което предизвиква лавината? Не знам. Копнея да виждам както някога, копнея да избирам пътя си през вихреща се мъгла от възможности. Но онова свърши, изгубено е за мен, откакто ме върна от мъртвите.
Не можех да измисля какво да отговоря на това. Отдавна бях научил, че и с Шута, както и със Сенч, най-бързият начин да предизвикаш мълчание е като зададеш твърде много въпроси. Оставени на мира, те винаги споделяха с мен повече, отколкото навярно възнамеряваха. Тъй че ядях пилешката яхния, пиех от брендито на Сенч и се чудех за Слугите и неговия неочакван син, и за пратениците, които бе изпратил и които не бяха стигнали до мен.
Той остърга купата с лъжицата, за да се увери, че е изял всичко. Налях му още бренди.
— Имаш яхния от лявата страна — казах му. Много ме беше заболяло да гледам как яде толкова лакомо — и толкова немарливо. Взех купата му и избърсах накапаното по масата. Бях се надявал да не го засрамя, но той изтри лицето си и призна:
— Ям като прегладняло куче. Сляпо прегладняло куче. Станал съм страшно лаком и се тъпча толкова бързо, колкото мога. Трудно е да се отучиш от нещо, на което са те научили толкова преднамерено. — Отпи глътка бренди и отпусна глава на облегалката на стола. Очите му бяха затворени, но едва когато отпуснатата му ръка потръпна и чашата му едва не падна осъзнах, че заспива в стола.
— Марш в леглото — казах му. — Ако ядеш и почиваш няколко дни, сигурно ще можем да започнем с малки изцерявания, за да те върнем на пътя към здравето.
Той се размърда и когато го хванах за ръка, се надигна бавно.
— Започнете веднага щом можем. Трябва да стана по-силен, Фиц. Трябва да живея и трябва да ги надвия.
— Добре. Обаче хайде да започнем със спане — предложих му.
Сложих го да легне и го завих. Постарах се възможно по-тихо да раздигам масата и да сложа дърва в огъня. Налях си още бренди. Беше къпиново и много по-добро от онова, което бих могъл да му предложа като младеж. Ароматът на плодове и цветя ми напомни за онези дни. Отпуснах се с въздишка в стола на Сенч и изпънах крака към огъня.
— Фиц?
— Да?
— Не ме попита защо се върнах. Защо дойдох да те потърся. — Гласът му беше пропит с умора.
— Пратеничката ми каза, че търсиш сина си. Своя неочакван син.
