Помнех. Двамата замълчахме, а след това тишината се проточи още. Помислих, че е заспал. Изведнъж се почувствах капнал от умора. Заобиколих от другата страна на леглото, седнах на ръба и след това легнах до него, толкова внимателно, все едно беше бебето Пчеличка. Мислите ми се отнесоха към нея. Какъв ден ѝ бях дал! Щеше ли да спи добре тази нощ, или щеше да се бори с кошмари? Щеше ли да остане в леглото си, или щеше да се измъкне и да се скрие зад стената на кабинета ми? Странното ми дребосъче. Трябваше да се грижа за нея по-добре. Исках го, с всяка капка кръв на сърцето си, исках го, но като че ли разни неща винаги пречеха. И ето ме тук, на дни разстояние от нея, доверил я на грижите на човек, когото едва познавах. И го бях обидил.
— Никакви въпроси? — попита Шутът от сумрака на стаята.
Той беше този, който трябваше да има въпроси, помислих си. Като започне със: „Защо ме прониза?“
— Мислех, че си заспал.
— След малко. — Каза го с тежка въздишка. — Толкова вяра имаш в мен, Фиц. Години минават, връщам се в живота ти, и ти ме убиваш. А после ме спасяваш.
Не исках да говорим как го бях намушкал с ножа.
— Пратеникът ти стигна до мен.
— Кой?
— Едно светлокожо момиче.
Помълча, а след това заговори с глас, изпълнен с тъга.
— Пратих седем двойки пратеници до теб. Осем години ти ги пращах. И само един е стигнал?
Седем двойки. От четиринайсет пратеници само един беше стигнал до мен. Може би двама. Заля ме страх. От какво беше избягал… и то все още ли го преследваше?
— Умря скоро след като стигна до мен. Онези, които я гонеха, я бяха простреляли с някакъв паразит и тварите я изяждаха отвътре.
Той помълча дълго, после каза:
— Те обичат такива неща. Бавна болка, която неизбежно се влошава. Обичат, когато онези, които измъчват, се надяват да умрат и молят за смърт.
— Кой обича това? — попитах тихо.
— Слугите. — Всякакъв живот си бе отишъл от гласа му.
— Слугите?
— Били са слуги. Когато Белите са съществували, техните предци са им служели. На Белите. Пророческия народ. Моите предци.
— Ти си Бял.
Малко имаше написано за тях и онова, което знаех, го бях научил главно от Шута. Някога те живеели редом и сред човечеството. Дълголетни и надарени с пророческа дарба, със способността да виждат всяко възможно бъдеще. След като се смесили с хората, изгубили уникалните си особености, но на всеки няколко поколения се раждаше по един. Истински Бял, като Шута, беше рядкост.
Той изсумтя скептично.
— Така са искали да вярваш. И аз. Истината, Фиц, е, че съм същество с достатъчно Бяла кръв в мен, за да се прояви почти пълно. — Пое си дълбоко дъх, сякаш искаше да каже повече, но вместо това въздъхна дълбоко.
Бях объркан.
— Не ми каза това преди години.
Той обърна главата си на възглавницата все едно можеше да ме погледне.
— Не това вярвах преди години. Не те излъгах, Фиц, повторих ти лъжата, която ми беше казвана, лъжата, в която вярвах през целия си живот.
Казах си, че бездруго така и не го бях повярвал. Но също така трябваше да го попитам:
— Значи не си Бял пророк, така ли? И аз не съм твой Катализатор?
— Какво? Разбира се, че съм. И ти си! Но не съм пълен Бял. Никой пълен Бял не е вървял по този свят от стотици години.
— Тогава… Черния мъж?
— Прилкоп? Много по-стар от мен и вероятно с по-чиста кръв. И като Белите от стари времена, със старостта той потъмня.
— Мислех, че потъмня след като можа да изпълни мисията си като Бял пророк. Че колкото повече успяваше да насочи света по по-добър път, толкова повече потъмняваше.
— О, Фиц. — Гласът му бе уморен и тъжен. — Не знам. Точно това ми отнеха Слугите. Всичко, което мислех, че знам, всяка увереност. Стоял ли си някога на пясъчен бряг, когато приливът приижда? Усещал ли си как вълните се надигат около краката ти и засмукват пясъка под теб? Това е животът ми сега. С всеки ден усещам, че затъвам по-дълбоко в несигурност.
Сто въпроса изпълниха ума ми. И изведнъж разбрах, че да, вярвал бях, че той е пророк и че аз съм неговият Катализатор. Вярвал го бях и бях понесъл нещата, които той ми беше предрекъл, и се бях доверявал. А ако всичко е било лъжа, заблуда, приложена върху него, и той на свой ред я е прехвърлил върху мен? Не. Това не можех да повярвам. Това не биваше да го повярвам.
— Има ли още нещо за ядене? Изведнъж пак огладнях.
— Ще видя.
Станах и отидох до камината. Човекът на Сенч се беше постарал добре. На куката висеше покрито с капак котле — така, че яденето да остане топло, но да не загори. Откачих го и надникнах. Пиле, сварено на гъста кафява каша. Лук, целина и пащърнак се смесваха в приятен сос. — Пилешка яхния — казах. — Да ти донеса ли малко?
— Ще стана.
Отговорът му ме изненада.
— Когато те донесох тук, мислех, че си на ръба на смъртта.
