— Години — отрони той уморено. — Преди години, когато все още имах надежда. Когато все още вярвах, че на Слугите може да се покаже по-добър път. Ако можех първо да стигна до момчето… — Гласът му заглъхна. Загледах се в пламъците и Пчеличка се върна в мислите ми. Вероятно вече спеше в леглото си. Някъде утре следобед, стига гълъбите да летяха бързо, Ревъл щеше да ѝ каже, че е дошла птица и че съм в безопасност в Бъкип. Трябваше да намеря хартия тази нощ и да ѝ напиша писмо, и да ѝ го пратя по куриер. Трябваше да ѝ обясня защо я бях оставил така внезапно и че може да ме няма по-дълго, отколкото бях очаквал. Поиграх си с идеята да я повикам. Всяко дете трябва да преживее един Зимен празник в замък Бъкип! Но след това осъзнах, че не е възможно да дойде навреме. Също така не можех да измисля на кого бих се доверил достатъчно, за да я вземе на дълго зимно пътуване от Върбов лес до Бъкип. Следващата година, обещах си. Следващата година щяхме да напуснем Върбов лес навреме и да препуснем до замък Бъкип, само тя и аз.
Планът ми донесе огромно удоволствие, докато внезапно не си помислих за Шута и неговия неочакван син. В същия контекст. Той никога не беше познавал детето си. Значеше ли това, че никога не е мечтал да споделя неща с него? Заговорих към огъня.
— Пратеничката не можа да ми каже къде да търся детето. Нито колко може да е голямо.
— Не знам. Знам само, че имаше толкова много, много пророчества, които като че ли говореха за такова дете. Слугите изглеждаха толкова сигурни, че такова дете трябва да съществува. Питаха ме по всякакъв начин, който можеха да измислят. Не искаха да повярват, че не знам за такова дете. Не искаха да повярват, че вече не мога да видя къде или кое би могло да е това дете. — Внезапно простена и се раздвижи в леглото. — Толкова дълго не съм… коремът ми. Ох. — Сви се на две и се превъртя до ръба на леглото. — Има ли тоалетна в тази стая? — попита отчаяно.
Стомахът му къркореше ужасно. Заведох го до тясната врата. Той остана вътре толкова дълго, че започнах да се тревожа. После вратата се отвори и той заопипва с ръка да излезе. Хванах го и го върнах до леглото. Той пропълзя немощно на него и го завих. Известно време само дишаше. После каза:
— Може би изобщо не е имало такъв сън. Това е отчаяната ми надежда. Че изобщо не е съществувал, тъй че никога няма да го намерят, никога няма да го унищожат, никога няма да го вземат за своя пионка. — Простена отново и се размърда неспокойно в леглото. — Фиц?
— Тук съм. Искаш ли нещо? Бренди? Вода?
— Не. Благодаря ти.
— Хайде поспи. Трябва ти почивка. Утре ще сме по-разумни с храната ти. Трябва да укрепнеш, преди котерията да може да опита изцеряване.
— По-силен съм, отколкото изглеждам. По-силен, отколкото когато ме намери.
— Може би. Но повече няма да поемам рискове, освен ако не се наложи.
Дълго мълчание. Брендито и храната ми въздействаха. Умората от деня изведнъж ме обзе. Отидох до другата страна на леглото и смъкнах ботушите си. Свалих горните си дрехи и се напъхах в леглото до Шута. Пухеният дюшек беше дебел и мек. Затворих очи.
— Фиц?
— Какво?
— Би ли убил заради мен?
Нямаше нужда да мисля за това.
— Да. Ако се наложи. Но тук си в безопасност, Шуте. Здравите стени на замък Бъкип са навсякъде около теб. И аз съм до теб. Никой не знае къде си. Спи без страх.
— Би ли убил за мен, ако те помоля?
Зареял ли се беше умът му? Заговорих утешително.
— Няма да ти се наложи да ме молиш. Ако някой те застрашава, ще го убия. Толкова е просто. — Не му казах да спи. Не е толкова лесно, след като си преживял изтезание. Все още имаше нощи, когато се събуждах стреснат, убеден, че съм отново в тъмницата на Славен. Най-малкото нещо може да включи внезапен ужас: миризмата на въглен от определен вид дърво, изскърцване като от стягащо се въже, трясък като от затръшната врата на килия. Дори просто тъмнината. Просто това, че си сам. В тъмното се пресегнах и отпуснах ръка на рамото му. — Ти си в безопасност. Ще бдя и ще те пазя, ако искаш.
— Не. — Пресегна се и постави крехката си ръка върху моята. Цепениците в огъня изпращяха тихо и се вслушах в дъха му. Заговори отново. — Не това имах предвид. Съобщението, което изпратих с последните четирима пратеници. Услугата, за която мразех да моля. Срам ме беше да помоля за нея, срам ме беше да моля за каквото и да е от теб, след като те бях използвал толкова безмилостно. Но нямаше никой друг, когото можех да помоля, никъде. Опитах се да го направя сам. Бяха спрели да ме разпитват. Бяха започнали да ме оставят на мира. И един ден бяха невнимателни. Може би. Избягах. Знаех какво трябва да направя. Знаех какво трябва да се направи и се подготвих за него колкото се може по-добре. И опитах. Но те ме очакваха. Заловиха мен и онези, които ми бяха дали подслон и помощ. Върнаха ме и този път не се играеха на учтивости и въпроси. Просто бруталност. Натрошиха костите ми. Взеха зрението ми.
— Какво беше направил? — Усетих, че дъхът ми е секнал.
