Пропълзях под наметалото, за да не рискувам да го издърпам изпод храстите и да поеме цветовете на листата и клоните. Беше като за възрастен човек, тъй че имаше предостатъчно тъкан, която да увия около себе си и да покрия лицето си. Стиснах го на кръста и брадичката си, като оставих съвсем малко отворено за очите. Огледах се и не видях никого от тази страна на имението. Затичах от скривалището си към храстите зеленика, където се бяхме прикрили по-рано, като внимавах да не се доближа много до тях. Спрях и огледах терена между мен и конюшнята. Трябваше ли бавно да пропълзя през него? Да изтичам бързо? По-рано снегът беше като гладка завивка върху ниската трева. Сега ясно видях следите, които означаваха, че Настойчивост е успял да го прекоси. Изведнъж осъзнах, че ги е изчаквал да се разсеят, може би от мъжкия крясък. Не исках да поглеждам към пленниците. Тяхното положение ме плашеше и ме затрудняваше да мисля. Но трябваше да преценя възможностите си. Жената продължаваше да ридае. Достатъчно разсейване ли беше това? Стоях съвсем неподвижно; изместих само очите си, за да погледна към струпаните пленници.
Ридаещата беше Шън. Беше гологлава и роклята ѝ беше разпрана от рамото. Стоеше пред ядосания мъж на коня и ридаеше като оплаквачка на погребение. Без думи, без хлипове, само пронизителен вой. Човекът-мъгла беше недалече от нея, а пълничката жена като че ли се опитваше да ѝ задава въпроси. Не можех да ѝ помогна по никакъв начин. Колкото и да изпитвах неприязън към Шън, все пак щях да ѝ помогна, ако можех, защото беше от моите, също като черния котарак или децата на гледачката на гъски. Всички те бяха от Върбов лес и в отсъствието на баща ми и Копривка бяха
Допреди миг бях дете, бягащо от опасността. Нещо се промени в мен. Щях да стигна до конюшните и с Настойчивост щяхме да препуснем за помощ. Трябваше да стигна там бързо, преди той ненужно да се е изложил на опасност, като препусне с коня обратно към имението, където мислеше, че се крия. Страхът ми се стопи и се превърна във вълча свирепост. Присвих се и следващия път, когато жената зададе въпрос на Шън, затичах, ниско наведена и с надеждата, че по дирята, оставена от Настойчивост, преминаването ми ще проличи по-малко.
Стигнах до ъгъла на конюшнята, свърнах бързо покрай него и клекнах. Едва дишах. Сега какво, какво? Отивам до задната врата, реших, където конярчетата изнасяха таргите с мръсна слама. Точно оттам Настойчивост щеше да излезе с конете. Беше вратата най-далече от къщата.
Стигнах до гълъбарника, където държахме пощенските птици. До скоро. Пера и телца, главичките откъснати и разхвърляни в заграденото дворче, откъдето излитаха. Нямах време да зяпвам във всички тези малки смърти. Хрумна ми, че които и да са тези хора, са напълно безскрупулни и това нападение е обмислено. Не бяха излетели никакви птици, за да съобщят, че сме нападнати. Нападателите бяха избили първо тях.
Стигнах до портите на конюшнята и надникнах вътре. Призля ми. Бяха ли влезли нападателите и тук, както бяха направили с птиците? Може би не — в яслите неспокойно пръхтяха коне, усетили миризмата на кръв. Бях благодарна, че не бяха избили и конете. Сигурно не бяха искали да рискуват с вдигане на шум. О, влизали бяха — някой лежеше проснат в прохода между яслите. Беше облечен в цветовете на Върбов лес. Лежеше по очи и не мърдаше. Един от моите хора. Опитах се да не изхлипам. Нямаше време за скръб. Ако исках някой да оцелее, двамата с Настойчивост трябваше да препуснем за помощ. Бяхме последната надежда за хората ми. Не бях сигурна колко хора има в малкото селце Върбово, но там щеше да има пощенски птици и някой щеше да препусне в галоп до Кралския патрул.
Тъкмо събирах кураж да мина покрай трупа, когато чух шум, вдигнах очи и видях, че Настойчивост идва към мен. Яхнал беше без седло як дорест кон, но беше намерил време да оседлае Прис. По бузите му се стичаха сълзи, но челюстите му бяха стиснати като на мъж и изпъкваха на момчешкото му лице. Ахна, като ме видя, и аз бързо пуснах качулката на наметалото си да се смъкне от лицето ми.
— Аз съм! — прошепнах.
В очите му блесна гняв.
— Казах ти да стоиш там!
Смъкна се от коня си, стисна ноздрите му, за да не изпръхти, и го преведе покрай трупа. Подаде ми юздите, за да го задържа, а той се върна и преведе и Прис. После ме сграбчи през кръста и без церемонии ме метна на седлото. Наместих се, сбрах наметалото си в шепи и го пъхнах отново в пазвата си. Не исках плющенето му да уплаши Прис. Вече започвах да се плаша не на шега от трудната езда.
Нас не ми се довери с юздите на Прис, а ги задържа, докато яхваше коня си. Погледна ме през рамо и заговори тихо:
— Препускаме в галоп. Това е единственият ни шанс. Препускаме и не спираме. Каквото и да стане. Разбираш ли ме?
— Да.
— Ако някой се изпречи пред нас, ще го съборя. А ти продължаваш с Прис. Разбираш ли?
— Да.
— И този път ми се подчиняваш! — добави той свирепо.
