Убиецът на Шута полностью

Жената извика нещо през рамо на човека-мъгла, а той ме посочи и забърбори ликуващо. Мъжът, който ме влачеше, също извика нещо и жената му отвърна с укор. Той изведнъж спря, дръпна ме рязко и ме разтърси. Тя извика от ужас, а той ме пусна и се засмя. Когато се опитах да се отскубна, стъпи отгоре ми и ме затисна в снега. Каза ѝ нещо, нещо подигравателно и заканително. Виковете ѝ станаха умолителни.

Помъчих се да си поема дъх. Нищо повече не можех да направя, понеже кракът му ме притискаше. Тя стигна до нас и молбите ѝ изведнъж се превърнаха в заплахи. Той се изсмя отново и вдигна крака си. Тя коленичи в снега до мен и възкликна:

— О, скъпото ми, миличкото ми! Ето те, най-сетне! Милото ми, горкичкото ми! Колко уплашено трябва да си било. Но всичко вече свърши. Ето ни. Вече си в безопасност. Дойдохме да те заведем у дома.

Помогна ми да се изправя. Гледаше ме толкова мило, закръгленото ѝ лице бе изпълнено с тревога и с обич. Миришеше на люляци. Помъчих се да вдишам, да кажа нещо, но вместо това избухнах в сълзи.

— О, горкото ми момче! — възкликна тя. — Хайде, успокой се. Всичко ще е добре. Вече си в безопасност, с нас. Най-после.

Човекът-мъгла се беше приближил. Посочи ме и радост огря лицето му.

— Да. Той е! — Гласът му беше висок и момчешки. — Неочакваният син. Моят брат.

Щастието му от това, че ме е намерил, ме заля, обля ме и ме изпълни. На лицето ми разцъфтя усмивка. Бяха дошли за мен — онези, към които принадлежах. Бяха тук и щях да съм в безопасност, никога повече сама, никога повече изплашена. Широката му глупава усмивка и разперените му ръце ме чакаха.

Разперих с ликуване ръце да го прегърна, безкрайно щастлива, че най-сетне са ме намерили.

Едно дете е ухапано от плъх. Родителят се втурва да го утеши. Но ухапаното загноява и ръката трябва да се отреже, за да се спаси животът на детето. В този ден животът на детето се променя завинаги.

Или едно дете е ухапано от плъх. Родителят се втурва да го утеши. Раната се изцерява добре, без белег, и всичко е наред.

Но не е. Детето ще носи спомена за ухапаното и плъха до края на живота си. Дори като пораснал мъж стърженето в нощта ще го кара да се буди целият в пот. Не може да работи в плевници и обори или около силози за зърно. Когато кучето му донесе убит плъх, се сепва от ужас.

Такава е властта на спомена. Силна е като най-опасната зараза и се задържа не само през периода на боледуване, а през всичките дни от живота на човек. Както боя се просмуква в тъкани, притеглена в тях, за да промени цветовете им завинаги, така и един спомен, жилещ или сладък, променя тъканта на характера.

Години преди да узная, че спомените на един човек може да бъдат впечатани в камък и събудени като дракон, треперех пред тяхната мощ и се криех от тях. О, спомените, които отричах и криех от себе си, убеден, че съм се отървал от отрова, която ще ме отслаби. Години наред бях вървял като в мъгла, улисан в живота си, без да си давам сметка какво съм откъснал от себе си. В деня, в който Шутът ми възстанови тези спомени, те бяха като кръв, запулсирала в изтръпнал крайник, съживяваща го, да, но носеща със себе си жилеща болка и обезсилващи спазми.