Нямах време да реагирам на това, защото препуснахме. Излязохме през задните порти на конюшнята и се отправихме в галоп към дългата лъкатушеща алея за впрягове. Натрупаният и навят сняг под дърветата ни забави, но може би приглуши донякъде звука от преминаването ни. Не беше достатъчно. Когато излязохме от прикритието на конюшнята и се озовахме на открито, чух изненадан вик. Странно как един безсловесен вик все пак може да е на чужда реч. Настойчивост също викна нещо и конете изведнъж препуснаха още по-бързо.
Вкопчих се здраво с всичко, което имах, глезени, колене и бедра, ръцете ми стиснаха предницата на седлото все едно никога досега не бях яздила кон. Чух се, че викам пронизително, но не можех да спра. Чувах зад нас викове и чух и нещо все едно разсърдена пчела избръмча покрай мен. След това чух още две и разбрах, че някой стреля с лък по нас. Присвих се на гърба на Прис и продължихме напред. Алеята зави и за миг изпитах облекчение, че нападателите в къщата вече не могат да ни видят. Продължихме в галоп напред.
И тогава Настойчивост падна. Свлече се от коня си, тупна на пътя и след това се претъркаля в дълбокия сняг, а конят продължи напред. Все още стискаше в ръката си повода на Прис и тя се обърна рязко и едва не го стъпка, после се завъртя и се люшнах на една страна. Скочих на земята и затичах към Нас. Никаква стрела не стърчеше от него и за миг си помислих, че просто е паднал и двамата можем да се качим на Прис и да избягаме. После видях кръвта. Стрелата беше минала право през него, пронизала беше дясното му рамо. Бликаше кръв и лицето му беше пребледняло. Той се превъртя на гръб, когато стигнах до него, и тикна повода на Прис в ръката ми.
— Бягай! — заповяда ми. — Бягай! Докарай помощ! — След това потрепери целият и затвори очи.
Замръзнах. Чувах тропота на копитата на бягащия му кон, и тропота на други копита също. Идваха. Нападателите идваха. Щяха да ни хванат. Знаех, че не мога да го вдигна, още по-малко да го кача на Прис. Да го скрия! Все още дишаше. Да го скрия и да се върна за него. Беше най-доброто, което можех да направя.
Измъкнах пеперуденото наметало и го изпънах над Нас, затъкнах го около него. Цветовете му се приспособяваха, но не достатъчно бързо. Изритах сняг върху него и след това, когато тропотът на копитата стана по-силен, отведох Прис от другата страна на алеята. Покатерих се на гърба ѝ, пъхнах крака в стремената и я изритах силно.
— Дий, дий, дий! — изпищях в ушите ѝ.
И тя скочи напред ужасена и препусна. Наведох се, вкопчих се в нея без изобщо да използвам юздите, само се надявах, че знае пътя.
— Моля те, моля те, моля те — замолих Прис, света, всичко, което все още можеше да съществува. И препуснахме в галоп, препуснахме толкова бързо, че бях уверена, че никога няма да ни догонят. Студеният вятър ме хапеше и сълзите се стичаха от очите ми. Гривата на Прис плющеше в лицето ми. Щях да избягам; щях да доведа помощ; все някак всичко щеше да се оправи.
После, от двете страни на пътя, се появиха два грамадни коня. Изпречиха се на Прис и единият ездач се наведе, хвана юздите ѝ, дръпна и ни завъртя в кръг. Започнах да се свличам от Прис, а другият ездач ме сграбчи за яката, вдигна ме от седлото и после ме пусна. Паднах на земята и се претърколих, за малко да попадна под копитата на коня му, и някой извика гневно, и около мен блеснаха бели светлини.
Имаше един миг, в който не разбирах нищо, а след това висях, устата ми беше пълна със сняг, главата ми се люшкаше все едно някой ме разтърсва. Светът се тресеше около мен, а после застина. Примигнах и примигнах пак, и най-сетне можах да го видя — едър ядосан брадат мъж. Беше стар, косата му между сива и черна, очите му сини като на бял гъсок. Ревеше ми нещо, гневни викове на непознат за мен език. Изведнъж замълча, после попита намръщено и завалено:
— Къде другият? Къде отива той?
Намерих думи и ум да излъжа.
— Той ме остави! — изплаках и нямаше нужда да се преструвам на уплашена. Вдигнах разтрепераната си ръка и посочих натам, където бе избягал конят на Настойчивост. — Избяга и ме остави!
След това чух жената. Викаше възмутено и тичаше към нас. Зад нея идваше човекът-мъгла — вървеше бързо, но не тичаше. Бяха доста далече. Без да ме пуска, сивокосият закрачи към тях; влачеше ме и водеше коня си. Другият яздеше след нас. Подминахме мястото, където бях скрила Настойчивост. Познах го само по дирите ми в снега. Не погледнах натам. Вдигнах всичките си стени и дори не помислих за него, та да не би някой да разбере измамата ми. Бях единственият му шанс и единствената помощ, която можех да му дам, беше като го пренебрегна. Заритах безпомощно и се опитах да извикам, с надеждата, че ще привлека вниманието на мъжа към мен.
