Тишината между нас отново се проточи. Беше все едно да се опитваш да водиш разговор с котка. Прибягнах до баналност.
— Надявам се, че ти и семейството ти сте добре.
И пак като на котка, очите ѝ се присвиха само за миг. После каза:
— Синът ми не е тук.
— О.
Тя вдигна отново парцала и избърса пръстите си много грижливо. Внукът се върна с малък поднос. Чашка, по-малка от юмрука ми, бе пълна с една от най-ароматните билкови запарки на Планините. Бях благодарен за моментната пауза. Благодарих му и отпих. Чаят беше от диво грозде, с една подправка от дървесна кора, която не бях опитвал от години. Беше превъзходен. Казах го.
Джофрон стана от работната си пейка. Мина през стаята с много изправен гръб. Една от стените беше оформена в барелеф на дърво. Вероятно бе нейна работа, защото не беше така последния път, когато бях отседнал тук. Какви ли не листа и плодове изпъкваха от резбованите клони. Тя вдигна ръка към едно голямо листо, дръпна го настрани, отвори преградка и извади оттам малка кутия.
Върна се и ми я показа. Не беше работа на Шута, но познах дланите, извити да оформят капак над съдържанието на кутийката. Джофрон беше изваяла неговите ръце като капак за кутийката си. Кимнах ѝ, че съм разбрал. Тя задвижи пръстите си и чух отчетливото „щрак“, сякаш се беше отдръпнало скрито резе. Когато отвори кутийката, от нея лъхна ухание, непознато, но изкусително. Видях малки свитъци, поне четири и навярно повече, скътани под тях. Тя взе един и затвори капачето.
— Това е най-отскорошното му писмо до мен — каза.
Най-отскорошното. За миг изпитах най-острата, най-неподправената завист, каквато бях изпитвал. Не ми беше пращал нито едно съобщение по птица, а Джофрон имаше цяла кутийка! Меката кафява хартия беше стегната с тънка оранжева лента. Джофрон я развърза и разгъна свитъка много нежно. Помислих, че ще ми го прочете на глас. Но тя вдигна синия си поглед и го впи в мен неумолимо.
— Това е кратко. Никаква вест за живота му. Никакъв сърдечен поздрав, никакво пожелание за дълго здраве. Само предупреждение.
— Предупреждение ли?
Нямаше никаква враждебност на лицето ѝ, само решимост.
— Предупреждение, че трябва да предпазя сина си. Че не трябва да казвам нищо за него на непознати, които може да питат.
— Не разбирам.
Тя повдигна рамо.
— И аз. Но не ми трябва разбиране, за да се вслушам в предупреждението му. И затова ти казвам: синът ми не е тук. И това е всичко, което ще ти кажа за него.
Мислеше ли, че представлявам опасност?
— Аз дори не знаех, че имаш син. Нито внук. — Мислите ми трополяха като зърна в суха шушулка. — И не попитах за него. Нито съм непознат за теб.
Тя кимаше утвърдително на всяка моя фраза. После попита:
— Хареса ли ти чаят?
— Да. Благодаря.
— Очите ми лесно се уморяват напоследък. Спането помага, защото след това се будя освежена и върша най-добрата си работа на ранна утринна светлина. — Нави късчето кафява хартия и го затегна с оранжевата лента. Прибра го в кутията и затвори капака.
Хората от Планините са много вежливи. Нямаше да ми каже да си вървя. Но щеше да е крайно невъзпитано от моя страна да се опитам да остана. Надигнах се. Навярно ако си тръгнех веднага, щях да мога да се върна на другия ден и да се опитам отново да я помоля да ми каже повече за Шута. Трябваше да си тръгна веднага, тихо и кротко. Знаех, че не бива да питам. Направих го обаче.
— Как стигаха съобщенията до теб? Моля те, кажи ми.
— През много ръце и от далече. — Почти се усмихна. — Този, който ми предаде последното, отдавна си е заминал оттук.
Погледнах я и разбрах, че това е последната ми възможност да разменя думи с нея. Нямаше да ме види на другия ден.
— Джофрон, не съм опасност за теб, нито за семейството ти. Дойдох, за да се сбогувам с един мъдър крал, който се отнасяше добре с мен. Благодаря, че ми каза, че Шутът ти е пращал съобщения. Поне знам, че все още е жив. Ще пазя в сърцето си тази утеха и добротата ти към мен.
Станах и ѝ се поклоних дълбоко.
Мисля, че долових мъничка нотка съчувствие, и видях как се пропука равнодушната ѝ фасада.
— Последното съобщение пристигна преди две години — каза тя. — И беше отнело поне година докато стигне до мен. Тъй че, колкото до съдбата на Белия пророк, никой от двама ни не може да е сигурен.
Думите ѝ вкараха студ в сърцето ми. Внукът ѝ вече беше до вратата. Отвори я.
— Благодаря ви за гостоприемството — казах на двамата.
Оставих чашката на ъгъла на масата, поклоних се отново и излязох. Не се опитах да се върна на другия ден.
Два дни по-късно крал Предан и свитата му потеглиха от Планините. Кетрикен остана, за да има повече време с голямата си фамилия и хората си и да увери народа си, че ще идва по-често, щом започне дългият преход към превръщането на страната в седмото херцогство под короната на крал Предан.
Незабелязан от никого, аз също се задържах, докато и последните от свитата на краля не се изгубиха от погледа ми, а след това изчаках до късния следобед, преди да потегля. Исках да яздя сам и да мисля. Напуснах Джаампе без никаква грижа и мисъл къде ще спя тази нощ или как.
