Никога не бях пътувал с такова угаждане. Взел бях малко продукти с мисълта, че ще поживея скромно на път за дома. Копривка също така пътуваше леко, ако не се броеше една кесийка, пълна със сребърници. Първия път, когато предложих, че ако ще вдигаме бивак за нощта, трябва да започнем да оглеждаме за подходящо място, тя се изправи на стремената, огледа наоколо и след това посочи към вдигащия се в далечината дим.
— Онова там е най-малкото къща, а по-вероятно село с хан, колкото и да е скромен. И там смятам да спрем за нощта, а ако се намери и гореща баня, ще е моя. И добра храна!
И беше права. Имаше ги всичките три неща всъщност, а тя извади сребро за мен и за нея и каза:
— Сенч ми каза да не ти позволявам да се самонаказваш затова, че си тъжен.
Помълчах, докато претегля думите ѝ, за да разбера дали наистина важат за мен. Сигурен бях, че важат, но не можах да измисля нищо за защита. Тя се покашля.
— Искаш ли да поговорим за Хеп? Знаеш ли, разправят, че макар да е менестрел, и странстващ при това, бил любим на Дараткип, и ѝ е верен? Тя е тъкачка в градчето.
Не знаех това, нито повечето от клюките, които ми разказа. Същата вечер, макар да имаше няколко дребни благородници, настанили се в същия хан, Копривка остана с мен. И поседяхме край камината на централната зала дълго след като другите се разотидоха по леглата. От нея научих, че политиката на Бъкип е толкова заплетена и клюките толкова трънливи, колкото винаги. Беше се карала с крал Предан, защото се боеше за сигурността на подрастващите принцове: твърде често пътуваха до Външните острови с майка си. Предан ѝ казал, че не било нейна работа, а тя му отвърнала, че ако е негова работа невъзможността ѝ да се омъжи, защото той непрекъснато излага наследниците си на опасност, то тогава и тя имала право да каже какво мисли по въпроса. Кралица Елиания наскоро била претърпяла спонтанен аборт: детето било момиченце — детето, за което беше мечтала; беше ужасна загуба, както и лоша поличба за майчиния ѝ дом. Някои от херцозите вече започвали да негодуват за това колко често ги няма момчетата. Крал Предан бил заклещен между херцозите си и кралицата си и изглежда не можел да намери компромис.
Когато попитах за Ридъл, Копривка ми каза, че той бил добре последния път, когато го видяла, и след това решително смени темата. Като че ли се бе отказала от всякаква надежда да спечели позволението на крал Предан да се омъжи; и все пак никога не бях виждал да проявява интерес към друг мъж. Копнеех да разбера какво таи в сърцето си и ми се искаше да е по-склонна да го сподели с мен, както правеше някога с майка си.
Но тя насочи разговора към други проблеми, тлеещи по границата ни.
Дракони връхлитаха над Халкида, плячкосваха каквото им падне и бяха започнали понякога да прехвърлят границата и да опустошават стадата в Шоукс и дори във Фароу. Народът на Шестте херцогства очакваше кралската котерия на Умението да прогони драконите или поне да преговаря с тях. Но понятието за дипломация и компромис беше смехотворно за един дракон. Ако се смееха, в което двамата с Копривка се съмнявахме.
Размишлявахме дали човек би могъл да преговаря с дракони и какви последствия би имало от убийството на дракон, и дали плащането на данък на дракони със заклан добитък ще е проява на страхливост или просто прагматично.
Някои от новините ѝ не бяха политически, а семейни. Пъргав и Уеб наскоро бяха посетили Бъкип. Птицата спътник на Пъргав беше здрава и силна. Но чайката на Уеб била толкова окаяна, че той взел стая в градчето Бъкип с изглед към водата. Птицата живеела предимно на перваза; той я хранел, защото вече летяла малко. Идваше краят и двамата го очакваха. Макар самата Копривка да не притежаваше Осезанието, чрез мен и своя брат Пъргав разбираше какво е да загубиш своя спътник в Осезание.
Но не си споделихме само клюки. Говорихме си за храна и музика, които обичахме, и кои стари приказки са ни любимите. Тя ми разказа истории от детството си, най-вече за пакостите, които бяха вършили с братята ѝ. Аз на свой ред и разправях за годините си като момче в Бъкип и колко по-различни бяха и замъкът, и градчето тогава. Бърич присъстваше в много от разказите ни.
Преди да оставим Речния път и да хванем по-тесния, който водеше до Върбов лес, тя ме попита за лорд Златен. Бил ли е наистина някога шут на крал Умен? Беше, да. А ние с него били ли сме… много близки?
— Копривке — казах, докато тя яздеше до мен, загледана право напред. Загорелите ѝ страни бяха малко по-зачервени от обичайното.
— Обичах този човек както не съм обичал никой друг. Не казвам, че го обичах повече, отколкото обичам майка ти. Но начинът, по който го обичах, беше различен. Ако си чула, че е имало нещо нередно във връзката ни, не, нямаше. Не това бяхме един за друг. Каквото имахме с него, надхвърляше това.
Тя не ме погледна в очите, но кимна. После попита тихо:
— А какво стана с него?
— Не знам. Напусна Бъкип, докато аз все още бях изгубен в Камъните. Никога повече не чух вест от него.
Мисля, че гласът ми ѝ каза много повече от думите.
