Бях повярвал, че ще намеря малко спокойствие в Планините. Видял бях с какво изящество предадоха своя крал на смъртта, за да отворят място на живота да продължи. Но когато поех на път, отнесох със себе си повече завист, отколкото мир. Бяха загубили своя крал, след като цял живот ги бе управлявал с мъдростта си. Беше умрял с достойнство и с непокътнат ум. А аз губех обичната си Моли и съзнавах с ужас, че ще става само по-лошо, много по-лошо, преди да дойде краят. Бях изгубил Шута, най-добрия приятел, който бях имал, преди години. Мислех си, че съм го приел, че съм станал неуязвим за това, че ми липсва. Но колкото по-дълбоко навлизаше Моли в лудостта, толкова повече ми липсваше той. Шутът винаги беше този, към когото се бях обръщал за съвет. Сенч правеше всичко по силите си, но той винаги беше моят старши и моят наставник. Когато посетих стария дом на Шута, мислех само да го погледам малко, да видя мястото, където някога бях имал приятел, който ме познаваше толкова добре и който все още ме обичаше.
Вместо това бях открил, че може би не съм го познавал толкова добре. Дали приятелството му с Джофрон значеше за него много повече от онова, което бяхме споделяли? Жегна ме стъписваща мисъл. Била ли е тя за него повече от приятелка или последователка на Белия пророк?
Вдигнах очи. Искаше ми се с цялото ми сърце да видя сива сянка да пробягва между дърветата и да помете покрай пътя. Но, разбира се, нямаше я. Моя вълк го нямаше вече от много години, много преди Шутът да си отиде. Вече живееше само в мен, така както неговото вълче можеше внезапно да нахълта в мислите ми. Поне все още имах това от него. Беше слаба утеха.
— Нямаше да го укоря — казах на глас и се зачудих дали не лъжа, за да не се налага да се срамувам от себе си. Поклатих глава и се помъчих да върна ума си в сегашното. Беше прелестен ден, пътят бе хубав и макар да можеше да ме очакват проблеми, щом се върнех у дома, сега те не бяха с мен. И наистина, това, че днес Шутът ми липсваше, не беше по-различно от начина, по който ми беше липсвал в който и да е от вчерашните дни, които бях прекарал без него. Значи беше пращал писма до Джофрон, а не до мен? Трябваше да е било истина в течение на години, явно. Вече го знаех. Това беше единствената разлика.
Мъчех се да се самоубедя, че този дребен факт е без значение, когато чух тропот на конски копита на пътя зад мен. Някой яздеше в галоп. Вероятно вестоносец. Е, пътят беше достатъчно широк, за да може да ме подмине без усилие. Все пак придърпах коня си по-настрани и се обърнах да видя кой идва.
Черен кон. Ездач. А след три крачки разбрах, че е Копривка на Черна. Мислех, че е заминала с другите, а след това осъзнах, че вероятно бърза да ги догони, понеже се е забавила по някаква причина. Спрях коня си и я изчаках, напълно убеден, че ще ме подмине с едно махване.
Но щом видя, че съм спрял, тя забави и когато стигна до мен, също спря и каза:
— Мислех, че ще останеш за още една нощ, а после разбрах, че си тръгнал, и трябваше да препусна, за да те догоня.
— Защо не си с краля? Къде ти е охраната?
Тя ме изгледа.
— Казах на Предан, че ще съм с теб и не ми трябва друга охрана. Двамата със Сенч се съгласиха.
— Защо?
Тя впи очи в мен.
— Ами, за тях си много компетентен убиец.
Това ме смълча за миг. Все още ли мислеха за мен така?
— Не, имах предвид защо остана да пътуваш с мен? — попитах. — Не че не се радвам да те видя, просто съм изненадан. — Добавих последното, след като погледът ѝ помръкна. — Дори не бях разбрал, че някой е забелязал, че не съм с главната група.
Тя ме изгледа сърдито.
— Щеше ли да забележиш, ако мен ме нямаше?
— Е, разбира се.
— Всички забелязаха, когато се оттегли тихомълком. Предан поговори с мен преди няколко дни, каза, че изглеждаш дори по-мрачен, отколкото би се очаквало на погребение, и че може би ще е най-добре да не оставаш сам. Кетрикен се съгласи с него и добави, че това посещение може да е разбудило у теб стари спомени. Тъжни. Е. Тук съм.
И наистина, тук беше. Бях ѝ почти ядосан, че развали съвършеното ми хубаво униние. И тогава осъзнах, че точно това правя. Че се цупя, защото Шутът е пращал писма на Джофрон, а не на мен. И като малко дете бях подлагал на изпитание хората, които ме обичаха, отдръпвал се бях от тях едва ли не просто за да видя дали някой ще ме потърси.
А тя го бе направила. Ядосах се на собственото си раздразнение и колкото и да знаех, че е глупаво, все пак ме жегна, когато Копривка ми се изсмя.
— Да можеше да си видиш физиономията! — възкликна тя. — Хайде. Толкова ли е ужасно, че след всичките тези години двамата най-после ще имаме няколко дни и нощи, в които да можем да си поговорим, без да ни прекъсват бедствия или малки момчета?
— Хубаво би било — съгласих се и настроението ми изведнъж се оправи.
И нашето пътуване заедно започна.
