— Съжалявам, тате — отрони тя.
Знаеше ли, че за първи път ме бе удостоила с това обръщение? Запазих мълчание, за да се насладя на мига. А после прехвърлихме последното възвишение и селцето Върбово вече беше пред нас в прелестната долина до реката. Скоро щяхме да стигнем до Върбов лес. Изведнъж съжалих колко бързо свършва пътуването ни. И се уплаших какво ли ще си помисли Копривка за майка си и за това колко са я отдалечили от нас заблудите ѝ.
И все пак гостуването започна добре. Когато пристигнахме, Моли ме прегърна, а после се обърна с радост към най-голямото си дете. Не беше очаквала да се върна толкова скоро и изобщо не бе очаквала, че ще види Копривка. Бяхме пристигнали малко след пладне и бяхме ужасно прегладнели. Отидохме в кухнята и почти хвърлихме слугите в паника, като нападнахме килера за простичко пиршество с хляб, сирене, наденица и ейл, вместо да чакаме да ни приготвят нещо по-изискано. Когато Нътмег, готвачката, се намеси и ни прогони от кухнята си, седнахме на единия край на голямата маса в трапезарията. Разказахме на Моли за пътуването си, за простичките, но трогателни церемонии, които предшестваха погребението на краля, и за решението на Кетрикен да остане известно време в Планините. И както е след всяко пътуване, колкото и официален и дори тъжен да е поводът, имаше весели истории за разправяне, тъй че всички да се посмеем.
Моли също си имаше свои истории за споделяне. Няколко кози успели да нахълтат в лозята и нанесли щети на някои от най-старите лози там. Щели да се оправят, но повечето грозде от тази част на лозята било изгубено. Имало няколко по-големи нахлувания на диви прасета в ливадите; главната щета, която бяха нанесли, беше, че разровили земята дотолкова, че било почти невъзможно да се коси. Лозум от селото довел кучетата си и ги подгонил. Убил един голям глиган, но едно от кучетата му било лошо ранено. Въздъхнах. Сигурен бях, че това е един от първите проблеми, с които трябва да се заема. Никога не съм харесвал лов на глигани, но сега щеше да се наложи. А Толман отново щеше да настоява за свои кучета.
И някак си, докато мълчаливо умувах за глигани, кучета и лов, темата се смени, а после Моли ме дърпаше за ръкава и ме питаше:
— Не искаш ли да видиш какво сме направили?
— Разбира се — отвърнах и се надигнах от жалките останки на импровизирания ни обяд, за да последвам жена си и дъщеря си.
Сърцето ми се сви, когато осъзнах, че ни води към детската стая. Копривка ме погледна скришом, но запазих лицето си безизразно. Тя не беше виждала стаята, откакто Моли я беше заела. А когато отвори вратата, осъзнах, че и аз не я бях виждал.
Стаята първоначално беше дневна, за посрещане на важни гости. В мое отсъствие се беше превърнала в грижливо обзаведена стая, с всички луксове, които една бременна жена би могла да пожелае за бъдещото си дете.
Люлката в средата беше от дъб, изкусно замислена така, че ако човек стъпи на един лост, леко да полюшне детето. Изваян елен на Пророка бдеше над люлката, откъм главата. Вероятно лейди Търпение я беше поръчала в ранните си години във Върбов лес, когато все още се е надявала да зачене. Беше чакала, празна, десетилетия. Сега беше покрита с меки завивки и обкръжена с дантелена мрежа, за да не може никакво насекомо да ужили детето. Ниският диван бе отрупан с дебели възглавници, на които майката да се облегне, за да нахрани детето си, а подът беше застлан с дебели черги. Високите прозорци гледаха към градина, загърната в първия есенен листопад. Дебелото стъкло беше скрито първо зад дантела, после прозрачна коприна, а накрая с плътно изтъкана завеса, които щяха да спират и ярка слънчева светлина, и студа. Имаше преградка от цветно стъкло, която Моли можеше да сложи около лампата, за да приглуши и нейната светлина. Зад изкусен параван с цветя и пчели, от ковано желязо, пламъчетата на малкия огън танцуваха в голямата камина.
Като видя удивлението ни, тя се усмихна.
— Нали е чудесно?
— Красиво е… Такава мирна и спокойна стая — успя да отрони Копривка.
Бях онемял. Бях държал на разстояние фантазията на Моли. Сега бях влязъл в илюзията ѝ. Глупавият копнеж, който мислех, че е изтлял, забуча като огън през овъглени клони. Бебе. Колко сладко щеше да е да имаме свое малко бебенце тук, където да мога да гледам как расте, където да мога да виждам Моли, майката на нашето дете! Покашлях се фалшиво и потърках лицето си. Отидох до лампата и огледах нарисуваните цветя на паравана с интерес, какъвто не заслужаваха.
Моли продължи да говори на Копривка.
— Търпение ми показа тази люлка. Беше горе на тавана. Поръчала да я направят, когато двамата с Рицарин живеели тук, когато си мечтаела, че все още е възможно да зачене. През всички тези години люлката чакала. Беше прекалено тежка, за да я преместя сама, но повиках Ревъл и му я показах. А той я донесе тук и щом излъскаха дървото, видяхме, че е толкова прелестна, че решихме, че наистина цялата стая трябва да се направи толкова хубава детска, колкото заслужава люлката.
Ние с Копривка мълчахме.
