— Никога не съм ти казвала, че не можеш — отвърна тя язвително. Думите ѝ жилеха, но въпреки това на лицето ми пробяга усмивка. Извърнах се леко, за да не я види. Сега си беше Моли Червените поли, която познавах.
— Вярно е — казах кротко. — Но знам, че нараних чувствата ти лошо, и помислих, че ако искаш да ме отбягваш известно време, не бива да се натрапвам.
— Не е натрапване — каза тя спокойно. — Фиц, сигурен ли си, че ти не си този, който ме отбягва? От колко години се събуждам нощем и откривам, че твоята страна на леглото е хладна и празна? Измъкваш се от леглото ни посред нощ, за да се скриеш в прашната си затрупана със свитъци дупка и да драскаш, докато пръстите ти станат целите в мастило?
Наведох глава. Не бях съзнавал, че го е забелязвала. Канех се да изтъкна, че е изоставила леглото ни заради тази детска. Отказах се от това заяждане. Не беше моментът да започвам битка. Сега бях прекрачил нейния праг и се чувствах като вълк, осмелил се за първи път да влезе в къща. Не бях сигурен дали трябва да остана прав, или мога да седна. Въздъхнах и седнах на дивана, където беше легнала. Беше в нощния си халат, но премести полудовършената си бродерия, за да ми направи място.
— Сигурно наистина прекарвам твърде много часове там — извиних се. Седнах до нея. Уханието ѝ ме достигна и изведнъж казах: — Всеки път, когато те помириша, винаги искам да те целуна.
Тя ме зяпна изумена, засмя се и после каза с тъга:
— Напоследък се чудех дали изобщо искаш да си близо до мен. Стара и сбръчкана, а сега ме мислиш и за луда…
Притеглих я към себе си, преди да е успяла да каже нещо повече. Целунах я, по темето, отстрани по лицето и след това по устата.
— Винаги ще искам да те целувам — промълвих в косата ѝ.
— Не вярваш, че съм бременна.
Не я пуснах.
— Казваш ми вече от повече от две години, че си бременна. Какво да мисля, Моли?
— Самата аз не се разбирам. Но мога само да ти кажа, че трябва някак си да съм сбъркала отначало. Трябва да съм помислила, че съм бременна, преди да съм. Може би знаех, някак, че ще забременея. — Отпусна чело на рамото ми. — Трудно ми беше да те няма по толкова дни. Знам, че слугините се кикотят зад гърба ми. Толкова малко знаят за нас. Смятат, че е скандално толкова млад и здрав мъж като теб да е женен за бабичка като мен. Шушукат, че си се оженил за мен заради парите и положението ми! Карат ме да се чувствам стара глупачка. Кого имам, който да разбира кои сме и какво сме били един за друг? Само теб. А когато ме изоставиш, когато мислиш, че съм толкова глупава, колкото мислят и те, тогава… О, Фиц, знам, че е трудно да го повярваш. Но аз съм вярвала в много по-трудни за вярване неща, заради теб, и съм разчитала само на думата ти.
Все едно целият свят замръзна. Да. Вярвала беше. Така и не го бях погледнал от тази перспектива. Наведох глава и целунах солената ѝ от сълзи страна.
— Вярваше. — Поех си дъх. — Ще ти вярвам, Моли.
Тя се изсмя задавено.
— О, Фиц. Моля те. Не, няма да го повярваш. Но ще те помоля да се преструваш, че вярваш. Само когато сме тук вътре, заедно. А в замяна, когато не съм в тази стая, аз ще се преструвам, че не съм бременна, доколкото мога. — Поклати глава и косата ѝ забърса лицето ми. — Сигурна съм, че така ще е много по-лесно за слугите. Освен за Ревъл. Той изглеждаше абсолютно зарадван да ми помогне да спретна това гнездо.
Помислих за Ревъл, висок и толкова слаб, че почти мършав, винаги сериозен и коректен с мен.
— Нима? — Не изглеждаше вероятно.
— О, да. Той намери параваните с теменужките и ги беше почистил още преди да ми каже. Дойдох тук един ден и те бяха поставени около люлката. И дантелата над тях, да не пропуска насекомите.
Теменужки. От Търпение знаех, че понякога ги наричат „сърдечна благодат“. Длъжник бях на Ревъл.
Тя се надигна и се отдръпна от мен. Погледнах я. Дългата ѝ нощница съвсем леко издаваше гънките на тялото ѝ, а винаги беше изящно закръглена жена. Отиде до камината и видях, че на една стойка има сервиз за чай. Загледах се в профила ѝ. Не ми изглеждаше много по-различно, отколкото преди пет години. Със сигурност, ако беше бременна, щях да го видя. Огледах леката издутина на корема ѝ, силните ѝ бедра и щедри гърди, и изведнъж изобщо престанах да мисля за бебета.
Тя ме погледна питащо, с чайник в ръката.
— Искаш ли?
След това, както се бях втренчил в нея, очите ѝ бавно се разшириха и лукава усмивка изви устните ѝ. Усмивка, достойна за голо момиче, само с коронка от зеленика на главата.
— О, искам, да — отвърнах.
Щом станах и тръгнах към нея, тя ме посрещна. Бяхме нежни един с друг и не бързахме, и спахме в леглото ѝ в детската.
На другия ден зимата дойде във Върбов лес с мокър сняг, който смъкна последните листа на брезите и зави изящните им клони с бяло. Покоят, който винаги носи първият сняг, полегна над земята като мантия. В къщата изведнъж дойде време за топло огнище, гореща супа и пресен хляб на обед. Бях в кабинета на имението и в камината пращеше яркопламенен огън, когато на вратата се почука.
— Да — извиках и вдигнах глава от писмото от Уеб, което четях.
