— О, погледнете тези ракли. Ревъл ги намери на друг таван, но не е ли чудесно колко си съвпада дървото? Според него може би дъбът е раснал точно тук, във Върбов лес, което би могло да обясни защо цветът е толкова подобен на люлката. Тази е с одеяла, някои от вълна за зимните месеци, а някои са по-леки, за пролетта. А цялата тази ракла, изумена съм да го кажа, всичко са дрешки за бебето. Не бях съзнавала колко много всъщност съм ушила и изплела, докато Ревъл не предложи да съберем всички на едно място. Има различни размери, разбира се. Не съм чак толкова глупава да направя всичките дрешки мънички като за новородено.
И все така. Думите се изливаха от Моли, сякаш беше копняла от месеци да може да говори открито за надеждите си. А Копривка гледаше майка си, усмихваше се и кимаше. Седяха на дивана, изваждаха дрехи от раклата и ги разгъваха, за да ги погледнат. Стоях и ги наблюдавах. Мисля, че за миг Копривка се въвлече в съня на майка си. Или навярно, казах си, беше същият им общ копнеж, на Моли за дете, макар възможността да роди отдавна да беше отминала, а на Копривка — за дете, което ѝ бе забранено да роди. Копривка вдигна една нощничка, разпъна я на гърдите си и възкликна:
— О! Бях забравила колко малки са бебенцата; толкова години минаха, откакто се роди Пламен.
— О, той беше почти най-голямото от бебетата ми. Само Справедлив беше по-едричък.
— Помня! — възкликна Копривка. — И вечно риташе и се отвиваше.
Задави ме най-чиста завист. Върнали се бяха, и двете, в едно време, когато не бях съществувал в живота на никоя от тях, в един уютен шумен дом, пълен с деца. Не укорявах Моли за годините ѝ брак с Бърич. Той беше добър мъж за нея. Но това беше като нож, който бавно се върти в мен — да виждам как си спомнят преживяно, каквото никога нямаше да имам. Гледах ги втренчено, отново бях външният човек. А после, все едно че завеса се вдигна или врата се отвори, осъзнах, че сам съм се изключил. Приближих се и седнах до тях. Моли вдигна от раклата малки плетени терлички. Усмихна се и ми ги подаде. Взех ги, без да кажа дума. Едва запълниха дланта ми. Опитах се да си представя крачето, което щеше да влезе в едното от тях, и не можах.
Извърнах поглед към Моли. Имаше бръчки в ъгълчетата на очите ѝ и бръчки около устата. Пълните ѝ като розова пъпка устни бяха избледнели в светлорозови дъги. Внезапно я видях не като Моли, а като петдесет и няколко годишна жена. Пищната ѝ тъмна коса беше оредяла и прошарена. Но ме гледаше с такава надежда и любов, съвсем леко извърнала глава настрани. И видях още нещо в очите ѝ, нещо, което го нямаше там преди десет години. Вяра в любовта ми. Предпазливостта, която беше обагряла връзката ни, си беше отишла, заличена от последните ни десет години заедно. Най-сетне тя знаеше, че я обичам, че винаги ще я поставям на първо място. Най-сетне бях спечелил доверието ѝ.
Вдигнах терличките, пъхнах два пръста в тях и потанцувах с тях по дланта си. Тя се пресегна, спря пръстите ми и свали меките сиви терлички.
— Скоро. Много скоро — каза ми и се облегна на рамото ми. Копривка ме погледна и в очите ѝ блесна такава благодарност, че изведнъж почувствах, че съм спечелил битка, каквато изобщо не бях знаел, че водя.
Покашлях се и успях да проговоря, без да се задавя:
— Няма ли да пием чай?
Моли се сепна и възкликна:
— О, да! Точно това ми се искаше и на мен в момента.
И въпреки умората ни от пътуването следобедът мина приятно. Много по-късно същата вечер споделихме вечеря, която отговаряше на стандартите на Нътмег готвачката, и по глътка бренди, което надвишаваше моите. Бяхме се оттеглили в кабинета на имението. Копривка отказа да хвърли поглед на грижливото ми счетоводство с думите, че била сигурна, че всичко е добре. И настоя, че трябва да си тръгне на заранта. Моли се опита да я разубеди, но без резултат. Почти бях задрямал в стола до огъня, когато Копривка проговори тихо от ъгъла си на едно канапе.
— Да се види е много по-лошо, отколкото да го чуеш. — Въздъхна тежко. — Истина е. Губим я.
Отворих очи. Моли беше излязла — бе казала, че отива да види дали в килера има още бяло сирене, понеже изведнъж ѝ се прияло. Приписа желанието си на бременността си и съвсем в нейния стил отхвърли идеята да звънне за слуга в такъв късен час. Всичките ни слуги я обичаха дори просто защото им спестяваше подобни глупави злоупотреби.
Погледнах към мястото, където беше седяла. Отпечатъкът от тялото ѝ все още беше на възглавничките и мирисът ѝ се бе задържал във въздуха. Заговорих тихо.
— Бавно се изплъзва от мен. Днес не беше чак толкова зле. Има дни, в които е толкова обсебена от това „бебе“, че не говори за нищо друго.
— Прави го така, че да изглежда реално — каза Копривка колебливо, раздвоена между тъга и страх.
