— Знам. Тежко е. Опитвал съм се да ѝ кажа, че е невъзможно. И когато го правя, имам чувството, че съм жесток. Но днес, с терличките… това е някак си още по-жестоко. Все едно съм вдигнал ръце от нея. — Загледах се в гаснещия огън. — Наложи се да помоля слугините да ѝ угаждат. Виждал съм ги да въртят очи, след като ги е подминала. Укорих ги за това, но мисля, че само…
Искри на гняв лумнаха в очите на Копривка.
— Не ме интересува дали майка ми е луда за връзване! Те трябва да се отнасят към нея с почитание. Не можеш да им позволяваш да се подсмихват с „търпимост“! Тя е моя майка и твоя съпруга. Лейди Моли!
— Не знам как да се справя с това, без да го направя по-лошо — отвърнах. — Моли винаги се е грижела за ръководенето на домакинството. Ако се намеся и започна да стягам слугите, може да се засегне, че узурпирам властта ѝ. А и какво мога да им кажа? Много добре знаем, че майка ти не е бременна! Колко дълго трябва да им заповядам да поддържат тази преструвка? Къде свършва тя? С раждането на въображаемо дете?
При думите ми Копривка пребледня. За миг страните ѝ станаха бели и изпити като замръзналите склонове на планина, покрита със сняг. После тя изведнъж закри лицето си с ръце. Гледах бялата резка, разделяща лъскавата ѝ тъмна коса. Копривка заговори през пръстите си:
— Тя е болна. Ще става само по-лошо. Знаем това. Какво ще правиш, когато престане да те познава? Когато няма да може да се грижи повече сама за себе си? Какво ще стане с нея?
Погледна ме. Безмълвни сълзи блестяха на вадички по бузата ѝ.
Изправих се, отидох при нея и хванах ръката ѝ.
— Обещавам едно. Ще се грижа за нея. Винаги. Ще я обичам. Винаги. — Стегнах волята си. — И ще говоря със слугите, и ще им кажа, че независимо колко дълго са работили тук, ако ценят местата си, ще се отнасят с лейди Моли както се полага на господарката на това домакинство. Без значение какво може да мислят за исканията ѝ.
Копривка подсмръкна, издърпа ръцете си и избърса очи.
— Знам, че не съм дете вече. Но просто мисълта, че я губя…
Думите ѝ секнаха и гласът ѝ затихна, след като не изрече онова, което двамата знаехме, че напира в нея. Все още скърбеше за Бърич, единствения истински баща, когото бе познавала. Не искаше да загуби и майка си — а още по-лошо щеше да е Моли да я погледне и да не я познае.
— Ще се грижа за нея — обещах отново. „И за теб“, помислих си. И се зачудих дали изобщо ще ми позволи да вляза в тази роля. — Дори това да означава преструване пред нея, че вярвам за растящото в нея дете. Макар това да ме кара да се чувствам лъжец. Днес… — Замълчах от надигналото се чувство за вина. Бях се държал все едно Моли наистина е бременна, глезил я бях като капризно дете. Или луда жена.
— Ти беше мил — каза тихо Копривка. — Познавам майка си. Няма да я убедиш да се откаже от тази заблуда. Умът ѝ е разстроен. По-добре да…
Моли беше влязла, без да я усетим — тръшна подноса на масата. Двамата подскочихме гузно. Моли се втренчи в мен с черен поглед. Присви устни и в първия момент помислих, че отново ще пренебрегне несъгласието ни. Но Копривка беше права. Моли държеше на своето и заговори прямо:
— И двамата ме смятате за луда. Добре. Много добре тогава. Но ще ви кажа ясно: чувствам как детето мърда в мен и гърдите ми се пълнят с мляко. Не е далече времето, когато двамата ще трябва да ми се помолите за извинение.
Двамата с Копривка, хванати в тайната ни тревога, седяхме онемели. Копривка нямаше какво да отвърне на майка си, а Моли се обърна и излезе. Спогледахме се, покрусени от чувство за вина. Но никой от нас не тръгна след нея.
Скоро след това се разотидохме за сън. Докато яздех към дома, бях очаквал с нетърпение мило събиране с жена ми и споделена нощ. Но Моли беше избрала диванчето в детската. Отидох сам в спалнята ни тя и ми се стори студена и празна.
На следващия ден Копривка си тръгна още преди обед. Каза, че дълго не е била със своите чираци в Умението и че щяло да има каква ли не зарязана работа, която я чака. Не се усъмних, но и не вярвах, че това е основната причина за заминаването ѝ толкова бързо. Моли я прегърна за сбогом и някой непознат би си помислил, че всичко между майка и дъщеря е наред. Но Моли не беше споменала за бебето след като ни остави предната вечер, нито попита дали Копривка ще се върне за раждането.
А през следващите дни вече не ми говореше за въображаемото дете. Закусвахме заедно; обсъждахме проблеми в имението, а след вечеря си споделяхме събитията от деня. И всеки от нас спеше сам. Или, в моя случай, не спеше. Свърших повече работа по преводите за Сенч в късните нощни часове, отколкото бях свършил през предишните шест месеца. Десет дни след инцидента в една късна вечер се одързостих да потърся Моли в детската. Вратата беше затворена. Постоях пред нея няколко дълги мига преди да реша, че трябва да почукам, вместо да вляза. Почуках, изчаках, след това почуках по-силно.
— Кой е? — Гласът на Моли прозвуча изненадано.
— Аз съм. — Открехнах вратата. — Може ли да вляза?
