Надявам се, че прикрих изненадата си. Не само от това, че Моли бе взела такова внезапно решение, но и от властния тон, с който им го съобщи. Погледнах Копривка. Тя вече пресмяташе как да поправим нанесената социална вреда. В присвитите ѝ устни отгадах две неща: тя споделяше страха на майка си, че лейди Утеха е могла да открие нещо нередно с Пчеличка; и хладната увереност, че лечителката е права.
Но имах люлка за носене. Отново. И дълго стълбище пред мен. Насилих се да се усмихна и вдигнах люлката. Гостите ни отпратиха с хор от пожелания за лека нощ. Моли тръгна напред, а аз след нея, гордостта ми скърцаше като присвития ми гръб. Щом вратата се затвори, Моли прошепна:
— Тази нощ спи в стаята ни, до мен.
— Точно това си мислех.
— Не ми хареса как онази жена гледаше Пчеличка.
— Лейди Утеха ли?
Моли замълча. Вече кипеше. Знаеше, че искам да ме увери, че не се е обидила от коментара на Кетрикен, но нямаше да го направи. Беше оскърбена от лейди Утеха, а тъй като тъкмо Кетрикен я беше довела в дома ни, обидата ѝ се простираше и до бившата кралица. Знаеше, че това раздвоява верността ми, но не ми предложи успокоение. Закрачи отривисто по коридора, а после по широките стъпала към спалнята ни на горния етаж. Последвах я по-бавно — люлката ми натежаваше с всяка стъпка. Докато я внеса в спалнята ни, Моли беше сложила Пчеличка в средата на леглото ни и разбрах, че детето ще спи между нас. Толкова по-добре. Обиколих бързо стаята, като се преструвах, че затварям по-плътно пердетата и разпалвам огъня, но всъщност — за да огледам ниши, ъгли и завеси за натрапници. Запазих спокойствие, докато Моли свали изящните дрешки на Пчеличка и я преоблече в мека нощничка, която я правеше още по-малка. Когато Моли подгъна излишната дължина около крачетата ѝ, попитах кротко:
— Добре ли ще си тук, ако се върна долу при гостите?
— Ще залостя вратата — отвърна тя.
Погледнах я в очите. Погледът на приятеля ми ме увери, че нашето кутре ще е в безопасност с нея.
— Разумно е — съгласих се. — Ще почукам и ще ти кажа, че съм аз, когато се върна да си легна.
— Добре. Много успокоително — каза тя, а след това, без да искаме, и двамата се засмяхме.
— Сигурен съм, че се държа глупаво, да се тревожа толкова — излъгах.
— Сигурна съм, че се държиш глупаво, да мислиш, че ти вярвам — отвърна тя и ме последва до вратата.
След като я затвори, чух как дръпна с усилие рядко използваното резе. Чух го как се хлъзна, изскърцване на метал по метал. Хубав звук.
Кетрикен и спътниците ѝ останаха само една нощ. Не занесохме Пчеличка на закуска следващата сутрин и никой не помоли да я види. Менестрелът изобщо не бе повикан да я погледне, публично или насаме. Кетрикен изобщо не спомена, че Пчеличка трябва да бъде вписана като законното дете на Фицрицарин Пророка. Изобщо не беше включена в официалната родословна линия на възможни наследници на трона. Животът ѝ нямаше да е като на сестра ѝ — това бе съвсем ясно. Кетрикен беше преценила детето ми и бе открила, че е с недостатък. Не можех да реша дали съм ядосан от пренебрежението ѝ към Пчеличка, или дълбоко благодарен.
Защото тази монета имаше друга страна. Ако Кетрикен бе признала детето ми, дори и насаме, това щеше да е було на протекция около нея. Това, че не бе обявила Пчеличка за част от династията на Пророците, я поставяше извън кръга и я оставяше в положението, в което аз бях поставен за толкова много години: Пророк, който е и актив, и пасив за трона.
Кетрикен заяви, че трябва да напусне в ранния следобед и че приятелите ѝ също ще отпътуват по домовете си. Погледите, които ми хвърляше, бяха дълбоко съчувстващи. Май беше предположила, че двамата с Моли искаме да бъдем оставени насаме с гаснещото ни бебе, да имаме колкото време ни остава с нея, преди тя да си отиде. Щеше да е мил жест, ако Пчеличка наистина отпадаше. Впрочем, трудно беше да се сбогувам сърдечно с Кетрикен, защото заминаването ѝ изглеждаше почти все едно, че желае бърза смърт на дъщеря ми.
Копривка се задържа за една седмица. Виждаше Пчеличка ежедневно и мисля, че бавно осъзна, че макар Пчеличка да не укрепва и да не расте, също така и не гасне. Оставаше си каквато си беше, ядеше и пиеше, светлосините ѝ очи поемаха всичко, искрата ѝ на Осезанието грееше силна в ума ми. Накрая Копривка каза, че трябва да се върне в Бъкип и задълженията си там. Преди да тръгне намери един спокоен миг, за да ме укори, че не съм ѝ казал по-рано за раждането на Пчеличка, и ме помоли ако има някаква промяна в здравето на детето или на Моли, да ѝ го съобщя с Умението веднага. Обещах ѝ, разбира се.
Не известих Сенч с Умението за проваления му шпионин. Трябваше ми време да помисля. Пчеличка беше в безопасност. Шега или изпитание, или заплаха, каквото и да беше, беше приключило. Не виждах много Лант по време на престоя на Кетрикен, но все пак излязох да ги изпратя, за да се уверя, че е тръгнал с нея. През следващите дни не чух нищо от Сенч за него.
