И тъй, както винаги, обръщам се към теб за съвет. Какъвто си глупак, винаги ми даваш най-разумния съвет. Макар и да зная колко е невъзможно, копнея отново да седна и да поразсъдя с теб. Винаги си имал разума да погледнеш заплетения възел на дворцовата политика и да ми кажеш къде всяка нишка е засукана и стегната, да проследиш всяка нишка в клупа на палача чак до неговия подстрекател. Липсва ми горчиво твоята проницателност. Не си воин, но все пак с теб зад гърба ми се чувствах пазен както с никой друг.
Но също така ще призная, че ме нарани както малцина други биха могли. Писал си на Джофрон. Но не на мен! Ако имаше поне една бележчица от теб през всичките тези години, поне щях да имам основание да изпратя тези безплодни размишления. По вестоносец или птица можех да ги пратя по пътя им към теб и да си представям, че в някое далечно време или пространство ще стигнат до теб и ще отделиш малко мисъл за мен. Познаваш нрава ми. Взимам късчета и податки и ги сглобявам в образ, в който ти нарочно не ми пишеш, за да не мога да стигна до теб по никакъв начин. Защо? Какво мога да мисля, освен, че те е страх, че по някакъв начин ще разваля работата ти? Трябва ли да се чудя дали това съм бил винаги за теб. Само Катализаторът? Оръжието, с което трябва да се борави без милост, а след това да се остави настрани, за да не би някак да нанесе щета на теб или на делото ти?
Нуждая се от приятел, а нямам никой, на когото мога да призная своята слабост, своя страх, своите грешки. Имам любовта на Моли и нуждата на Пчеличка от моята сила. Не смея да призная на никоя от тях, че сърцето ми се разбива, като виждам, че Пчеличка си остава едно пасивно невръстно дете. Докато мечтите ми за нея се изпаряват и се боя от бъдеще, в което тя остава инфантилна и закърняла, с кого мога да споделя болката си? С Моли, която е полудяла по нея и настоява, че времето ще ѝ даде каквото ѝ липсва? Тя, изглежда, не осъзнава, че детето ни изглежда по-малко разумно от двудневно пиленце. Шуте, детето ми не иска да ме погледне в очите. Когато я докосна, се отдръпва от мен колкото може. Което не е далече, защото не се преобръща, нито вдига изобщо главата си. Не издава никакъв звук, освен когато плаче. А дори това не е често. Не посяга към пръста на майка си. Пасивна е, Шуте, повече растение, отколкото дете, и сърцето ми се къса всеки ден. Искам да я обичам, а вместо това чувствам, че съм загубил сърцето си по детето, което го няма тук, детето, което си представях, че ще бъде. Тъй че гледам своята Пчеличка и копнея да е онова, което не е. Което навярно никога няма да е.
Ах, не знам каква утеха би могъл да ми предложи някой, освен да ме остави да кажа тези неща на глас и да не се присвие от ужас от безсърдечността ми.
Вместо това пиша тези думи и ги хвърлям на пламъците или в купчината други безполезни размишления, които пиша обсебено.
