— За разлика от теб, аз планирам напред за тези, които взимам под крилото си.
— И ще ме помолиш да го взема. — Намръщих се и се опитах да разгадая плана му. — Като възможен партньор за Пчеличка, когато тя порасте?
— Богове, не! Нека да не смесваме тези кръвни линии! Ще ѝ намерим някое лордче от Бъкип, поне така мисля. Но да, бих искал да си готов да го вземеш. Когато е готов.
— Готов да бъде убиец и шпионин? Защо?
Сенч поклати глава. Изглеждаше странно разочарован.
— Не. Няма убиец в него. Сигурен съм в това, въпреки че Розмарин продължава да е убедена. Тъй че ще поведа обучението му в друга посока. Полезна и за двама ни. Момчето има бистър ум. Учи почти толкова бързо, колкото теб. И има вярно сърце. Дай му добър господар и ще е верен като хрътка. И много покровителствен.
— Към Пчеличка.
Сенч се беше загледал в гаснещия огън. Кимна замислено.
— Езиците му се удават и паметта му е почти като на менестрел. Маскиран като учител, може да се впише в домакинството ти, за доброто и на двамата.
Парченцата започнаха да се наместват. „О, Сенч. Защо направо не ме помоли за услуга?“ Оформих му го в думи:
— Момчето ти харесва. На ако го задържиш тук, рано или късно, когато законородените му братя дойдат в Бъкип, ще предизвика проблеми. Особено ако си е създал приятели сред благородниците тук.
Сенч кимна.
— Той е много чаровен. Харесва му да е с хора. Обича да е край тях и те го харесват. Бързо става прекалено видим, за да е добър шпионин. И не притежава… онова, което имаме ние и което ни прави способни да убиваме.
Пое дъх, сякаш се канеше да продължи, но само въздъхна. Замълчахме умислени. Чудех се дали тази способност е нещо, което двамата имахме, или пък и на двама ни нещо ни липсваше и затова можехме да правим онези неща, които бяхме правили. Тишината беше неловка. Но не споделяхме угризение. Не съм сигурен дали съществува дума за онова, което изпитвахме.
— Ще трябва да поговоря с Моли за това.
Той ме изгледа косо.
— Какво ще ѝ кажеш?
Прехапах устна.
— Истината. Че е копеле като мен, че рано или късно ще има трудности заради това, вероятно животозастрашаващи трудности. Че е добре образован и че ще е добър учител за малкото ни момиченце.
— Истината с дупки в нея — поправи ме Сенч.
— Какви дупки?
— Да де. Какви дупки — съгласи се сухо Сенч. — Не е нужно да говориш с нея все още. Имаме години, подозирам, преди да се наложи да ти го пратя. Ще го образовам във всичко, което трябва да знае, за да бъде учител. И телохранител. Докато се подготви, знам една гледачка, която мога да ти пратя за детето. Лице като на зайче и мускули като на ковач. Не е най-умната от слугите, но като пазач е страхотна.
— Не. Благодаря. Мисля, че засега мога сам да пазя дъщеря си.
— О, Фиц. Не съм съгласен, но знам, че е безполезно да споря с теб. С Ридъл се съгласихме, че ти трябват войници, но ти не искаше да чуеш. Колко пъти съм предлагал да вземеш един от калфите ни в Умение във Върбов лес, за да могат съобщенията да се предават бързо дори в твое отсъствие? Трябва да имаш свой човек, да ти пази гърба и да общува със слугите. И да ти донася новините, които иначе не би чул за имението си. — Размърда се в стола си и старото дърво изскърца под него. — Добре. Късно е. Или е рано, зависи на коя част от деня наблягаш за работа. Все едно, отивам да си лягам. — Подръпна крадешком горния ръб на пояса си. Подозирах, че се врязва в корема му. След това се надигна и махна вяло към леглото. — Можеш да спиш тук, ако искаш. Не мисля, че Розмарин изобщо използва това легло. Просто обича да прави нещата хубави, когато може.
— Може.
За моя изненада осъзнах, че гневът ми се е стопил. Познавах Сенч. Изобщо не беше искал да нарани Пчеличка. Може би беше целил единствено да провокира това мое гостуване. Може би му липсвах повече, отколкото бях осъзнавал. И може би трябваше да се съобразя с някои от съветите му…
Той кимна.
— Ще кажа на Фицбдителен да ти донесе храна. Опознай го, Фиц. Той е добро момче. Послушен е и гори от желание да угоди. Не е какъвто беше ти.
Покашлях се и попитах:
— Да не би да ставаш мекосърдечен на старини?
Той поклати глава.
— Не. Практичен. Трябва да го заделя настрана, за да можем с Розмарин да намерим по-подходящ чирак. Знае твърде много за вътрешните ни дела, та просто да го освободя. Трябва да го поставя някъде, където да е в безопасност.
— Той да е в безопасност, или ти?
Той се подсмихна.
— Същото е, не разбираш ли? Хора, които са опасни за мен, рядко процъфтяват дълго.
Усмивката, която ми хвърли, бе крива и тъжна. Разбрах дилемата му по-ясно, когато ми върна полупразната чаша.
Направих предложението си кротко.
— Започни да го изваждаш от кръга си, Сенч. По-малко време с теб или с Розмарин, повече време с писарите и с менестрелите. Не можеш да го накараш да забрави каквото е видял и каквото знае, но можеш да намалиш важността му. Направи го благодарен. И когато не можеш повече да го държиш тук, прати го при мен. Аз ще ти го пазя.
