Постарах се да не мисля на какво се бях съгласил току-що. Това не беше обещание, което щеше да продължи повече от година-две. Докато Фицбдителен беше жив и помнеше тайните ходове на замъка Бъкип, щях да съм отговорен да остава верен на Пророците. Верен. Или мъртъв. Сенч току-що ми беше прехвърлил една мръсна задача, която не искаше да изпълни лично. Отпих от виното, за да отмия горчивината в гърлото си.
— Сигурен ли си, че не можеш да го накараш да забрави?
Това ме сепна и върна вниманието ми към стареца.
— Какво имаш предвид?
— Че все още дешифрираме старите ръкописи за Умението. Те намекват, че можеш да накараш човек, ами, да промени мисленето си за някои неща.
Това ме стъписа и онемях изумен. Да можеш да накараш човек да забрави нещо — каква ужасяваща сила! Едва си поех дъх.
— Това подейства добре, когато баща ми реши да накара Майстора на Умението Гален да забрави неприязънта си към него и да го заобича. Омразата му обаче не изчезна и той просто си намери друг обект. Доколкото помня, това бях аз.
За малко да ме убие.
— Баща ти нямаше предимството на пълно обучение в Умението. Съмнявам се, че и Гален го имаше. Толкова много е загубено, Фиц! Толкова много. Работя над ръкописите почти всяка вечер, но не е същото като да си обучаван от вещ Майстор на Умението. Тежко е да правиш изводи какво имат предвид. Не върви толкова бързо, колкото бих желал. Копривка няма време да ми помага. Информацията, която съдържат ръкописите, не може да се споделя с когото и да е, а крехкостта на самите свитъци е друг проблем. Самият аз имам много по-малко време за среднощни занимания, отколкото някога. Тъй че свитъците са занемарени, а с тях — кой знае какви тайни?
Нова услуга се беше оформила като въпрос.
— Избери тези, които смяташ за най-интересни. Ще ги взема във Върбов лес.
Той се намръщи.
— Не би ли могъл да идваш тук да работиш над тях? Една седмица всеки месец? Не съм склонен да ги пращам извън замък Бъкип.
— Сенч, имам жена, дете и имение, за които да се грижа. Не мога да си прекарвам времето в миткане напред-назад до Бъкип.
— Стълбовете Умение ще направят „миткането“ ти въпрос на няколко мига.
— Няма да го правя, и знаеш защо.
— Знам, че преди години, въпреки всички съвети, използва стълбовете многократно за много кратък период. Не говоря да идваш и да си ходиш всеки ден. Предполагам, че би могъл да идваш веднъж месечно, да вземеш няколко свитъка и да оставиш каквото си превел. Според това, което съм чел, е имало вестоносци на Умението, които са използвали стълбовете поне толкова често, а вероятно и по-често.
— Не — заявих категорично.
Той кривна глава.
— Тогава защо двамата с Моли не дойдете да живеете в Бъкип и да вземете и бебето? Съвсем лесно е да ви намерим кадърен управител за Върбов лес. А Пчеличка ще има всичките предимства, за които говорихме. Би могъл да ми помагаш с преводите и с други задачи, да опознаеш младия Лант, и съм сигурен, че Моли ще се радва да вижда Копривка по-често и…
— Не — повторих. Нямах никакво желание да поемам „другите задачи“, които можеше да ми прехвърли отново. Нито да вижда странното ми дете. — Щастлив съм там, където съм, Сенч. Живея в мир и смятам да остане така.
Той въздъхна.
— Е, добре. — Изведнъж ми се стори състарен. Добави сприхаво: — Не е останал никой, с когото да мога да говоря така свободно, както с теб. Подозирам, че сме умираща порода.
— Подозирам, че си прав — съгласих се и премълчах, че това може би е хубаво.
И така прекъснахме спора. Мисля, че Сенч най-сетне прие, че съм се отдръпнал от дворцовата политика в Бъкип. Щях да идвам при спешна необходимост, но никога повече нямаше да живея в замъка и да участвам във вътрешните му съвети. Розмарин трябваше да влезе в тази роля, а зад нея трябваше да дойде който чирак си изберат. Нямаше да е Фицбдителен. Зачудих се дали момчето ще е разочаровано, или облекчено.
През следващите месеци едновременно се опасявах и очаквах Сенч да се опита отново да ме върне. Не го направи. Доставяха ми свитъци за превод, а работата ми се взимаше и носеше пет или шест пъти в годината. На два пъти куриерите му бяха калфи, обучаващи се в Умението, които идваха и си отиваха през стълбовете. Не му позволих да ме провокира. Втория път, когато стана това, се постарах Копривка да го узнае. Тя си замълча, но след това вестоносците идваха на коне.
Макар Копривка често да докосваше ума ми, както и Предан на няколко пъти, Сенч, изглежда, бе решил да ме остави на мира. Понякога се чудех дали съм разочарован, или облекчен, че най-сетне съм се отървал от по-тъмната страна на политиката на Пророците.
