— Излишно е да търсим повече! — реши първият. — Представете мосю Жюли, Стрикланд. Ето човека, който ни трябва.
— Така ли мислите, сър? Той е професор по египтология в научния институт в Париж.
— Толкова по-добре.
Груповият началник се канеше да си тръгне. Сър Кристофър го върна.
— Вие се оказахте прав, Стрикланд! — призна той чистосърдечно. — Вашият подход е за предпочитане. Но наредете на хората си да се показват колкото се може по-малко.
— Можете да разчитате на това, сър — каза Стрикланд.
В пансиона „Виктория“ един човек стоеше прав в читалнята. Той се намираше точно до прозореца и като подръпваше с два пръста пердето, гледаше навън, без да помръдва.
„Вече“! — мислеше той.
Мислеше за оня bobby24, който преди два часа бе дошъл да разпитва мисиз Хобсън под някакъв смешен претекст.
Мислеше за ония хора, които се разхождаха по площада с привидно равнодушен вид.
В края на краищата инстинктът му никога не го лъжеше.
Къщата беше под наблюдение.
Трудно бихте намерили двама души, които да гледат на една страна или на един град по един и същи начин. Например Лондон… За едни това значи Пикадили Съркъс25 и неговия букет от светещи надписи; за други — някоя приятелска къща в Блумсбъри26 или Белгрейвия27; за трети — Ротън Роу28 с неговите амазонки или Челси29 — с брулените от вятъра кейове.
За мосю Жюли Лондон беше Британският музей. Откровено казано, когато реши да прекоси Лaманша, столицата на Англия го привличаше по-малко от древния Египет.
Ето защо, след като погълна и последната хапка пудинг, той се информира от мисиз Хобсън дали трябва да поеме надясно или наляво, за да стигне до, Грейт Ръсъл Стрийт, и излезе като човек, който се бои да не изпусне влака. Той бе писал от Париж на директора на музея да му разреши да прегледа още в деня на пристигането си интересуващите го трудове.
Когато влезе в музея, изпита желанието да хвърли един поглед на сбирките. Но реши, че е по-добре да отложи това и да се заеме с изучаването на Дж. К. Старк-Хардинг. Забърза към библиотеката, попълни един фиш и отиде да седне между някакъв стар господин, който си подрямваше, и двойка млади хора, долепили русите си глави над Шели.
Твърде съсредоточен, той не забеляза поведението на един човек, влязъл само миг след него, който, пренебрегвайки поставените му на разположение около два милиона тома, дръзна да извади от джоба си криминален роман.
Читалнята се затваря в шест часа. В шест без една минута мосю Жюли се раздели със съжаление с „Меямун и хититите“ и напусна музея, следван от цяла процесия царствени сенки, носещи нагръдници и митри.
Не бе направил и десет крачки по улицата, когато една ръка — на човека с криминалните романи — го задържа.
— Мосю Жюли?… Аз съм инспектор Биърд от Ню Скотланд Ярд.
Пауза. После:
— Ще ви помоля да дойдете с мен.
За миг мосю Жюли помисли, че е станал жертва на груба грешка. Той промърмори бързо:
— Да дойда с вас ли!… Но къде? И защо?… — Инспекторът повика такси и отвори вратичката.
— Заповед на главния комисар — отговори той сдържано. И тъй като „клиентът“ му запротестира плахо, запита: — Нали вие сте мосю Жюли, професор в Научния институт в Париж?
— Да. Но…
— В такъв случай качвайте се.
Професорът се предаде.
— След вас! — каза той машинално.
— Не, след вас!
Пътуваха мълчаливо. Инспекторът бе потънал сякаш в дълбоки размишления — всъщност той не мислеше за нищо — и мосю Жюли не посмя да го разпитва.
Но когато колата спря, професорът се раздвижи:
— Какво искате от мен? Ако се отнася за документите ми…
Другият поклати отрицателно глава, плати за таксито и без дори да провери дали мосю Жюли върви след него, потъна в мрачната сграда на столичната полиция.
Мосю Жюли побърза да го последва. Сега, когато си бе сложил главата в торбата, той за нищо на света не би изпуснал нито за миг своя водач.
Оня се качи на първия етаж, свърна наляво, после надясно, сетне пак наляво и накрая се спря толкова внезапно, че мосю Жюли едва не заби глава в мощния му гръб.
След миг — когато инспекторът почука на една врата и някакъв рязък глас извика да влязат — професорът се озова пред висок слаб човек с изострени черти, който се поклони вежливо, щом го видя:
— Господин професор Жюли? Седнете, моля. Казвам се Прайър и съм помощник-комисар.
Мосю Жюли седна на крайчеца на един стол.
— Извинявам се — продължи събеседникът му за малко неучтивия начин, по който ви повиках в този кабинет. Но трябва да се действа бързо и не можех да избирам средствата!
Той сключи пръсти, кръстоса крака и като гледаше професора с интерес, запита, без много да му мисли:
— Вие не може да не знаете кой е мистър Смит?
Мосю Жюли се облещи:
— За какъв Смит става дума? Доколкото съм осведомен, в Лондон има няколко хиляди смитовци…
Робърт Прайър — Робин за близките си — се наведе напред:
— Става дума за оня Смит, който за единайсет седмици е убил седем души, за да ги ограби.
— Разбирам! — каза мосю Жюли. Прокашля се. — Сигурно съм чел нещо за това през последните дни…
