Стрикланд се приближи. Докато вдигаха трупа, една тясна покривка с ресни се бе отместила и на полираното дърво личаха съвсем пресни драскотини: „IL B…“.
— Интересно! — промърмори Стрикланд. — Приличат на букви…
— Да… Ако Жюли не бе умрял веднага, човек би се изкушил да реши, че са негови.
Доктор Хайд се наведе и когато се изправи отново, държеше внимателно един молив с притъпен връх:
— Повярвайте, ето какво му е послужило за острие!
Стрикланд не се двоумя повече:
— Пазете отпечатъците!… Биърд, вървете да ми намерите мисиз Хобсън и камериерката!
А когато те влязоха, ги попита:
— Стари драскотини ли са това или отскорошни?
— За пръв път ги виждам — каза мисиз Хобсън.
Мери беше още по-категорична:
— Аз лъснах масата тази сутрин. Тя беше в отлично състояние.
Погледите на всички се насочиха към доктор Ханкок и Стрикланд зададе неочакван въпрос:
— Би ли могъл мосю Жюли да изпревари с няколко секунди смъртта?
— Лично аз бих се обзаложил, че не би могъл!
Стрикланд огледа драскотините по-внимателно:
— Well, щяхте да загубите баса!
— Защо сте толкова уверен?
— „II“ го няма в английския речник, а във френския… Неспособен да ни посочи убиеца по име — не забравяйте, че повечето от пансионерите са му били представени набързо и по няколко, — мосю Жюли е искал да отбележи някаква типична подробност, физическа особеност, предполагам, благодарение на която ще може да се установи самоличността му… Той е грабнал първия попаднал му заострен предмет — този молив — и е започнал някаква фраза, прекъсната от смъртта: IL В…
— Какво значи това според вас?
Стрикланд не отговори.
Ала в съзнанието му обвинението беше недвусмислено.
То се свеждаше до две думи: Il begaie38.
— Добър вечер, полицаю! — каза Джинджър Лосън, влизайки без разрешение. — Няма да ме изгоните, нали? Джинджър Лосън, репортер на „Night and Day“. Човекът, който откри лейди Тревър-Миър при салютистите39 и демаскира „Тигъра на Ламбет“… Дръпнете се оттам, приятелю!… Мистър Смит ме чака!
Инспектор Биърд дръпна своя началник за ръкава.
— Да — каза Стрикланд, обръщайки се.
— Моля да ме извините, сър. Долу има един… един…
Биърд се престраши:
— … един репортер, който ви търси.
Стрикланд подуши бедата.
— Отивам! — каза той просто. — Послужил ли си е мосю Жюли с чашата за вода?
— Мисля, че не.
— А намерихте ли таблетката?
— Не. Жертвата трябва да я е глътнала без течност.
Стрикланд беше вече излязъл от стаята. Как е могло да се разчуе, дявол да го вземе? Той бе стигнал до мецанина, когато от хола се дочу весел глас:
— Хелоу, шефе! Нося ви новини!
Стрикланд продължи да слиза, без да бърза, със суров поглед. Трябваше да действува внимателно…
— Добър вечер, Джинджър. Боя се, че още не мога да ви кажа нищо особено. Разследването ни едва-що започна…
Лосън бутна с пръст шапката си на тила:
— На други ги разправяй тия, old fox40!
— Кой ви съобщи?
— Лично виновникът! Мистър Смит Великолепни! „Аз живея на 21, ще ви изпратя мемоарите си…“. Занапред ще го чувате често.
„Закла ме!“ — помисли си Стрикланд. Той се бе надявал да скрие от публиката тайните около случая поне за още няколко дена, да води следствието, както обикновено, а ето че самият мистър Смит разваляше плановете му!
— Кога ви се обади по телефона?
— Към девет и половина. Пърси би се изненадал по-малко, ако научеше за корабокрушението на „Куийн Мери“!
Стрикланд претегляше думите си:
— Да говорим откровено, Джинджър! Ще си сложите ли катинар на устата, ако ви помоля?
Другият поклати глава:
— Този път не, приятелю! Малоун е по петите ми. След по-малко от пет минути той ще ви връхлети, а с него и цял Флийт Стрийт41!
— Разбирам… — каза мрачно Стрикланд. — Халоус!
Това се отнасяше за полицая, който стоеше на пост пред входната врата.
— Слушам, сър.
— Ако отворите още веднъж дори на един-единствен репортер, ще ви счупя главата!
— Добре, ами аз? — каза Лосън.
— Вие сте вече вътре. И няма да мърдате оттук!
— Мисиз Хобсън!
От внезапното течение вратата се тръшна силно.
— Знаете ли кой се обади по телефона в Скотланд Ярд?
— Не. Женската чувствителност не понася някои гледки. Аз бях загубила съзнание и…
Доктор Хайд благоволи да даде на Стрикланд желаното сведение:
— Майорът искаше да се заеме с това. Андреев го изпревари.
— Бил ли е някой от вас до него, когато се е свързал по телефона?
— Да, аз! — каза плахо Мери.
— Какво направи той, след като затвори телефона?
— Ами… нищо!
— Не поиска ли номер за лична сметка?
— Не. Качи се на първия етаж.
— Къде се намира телефонът?
— В моя буд… — започна мисиз Хобсън.
Но млъкна, изчервявайки се:
— В частния ми кабинет, в дъното на вестибюла.
— Значи всеки би могъл — възползувайки се от всеобщата суматоха — да влезе скришом там и да използува телефона?
— Естествено! Но…
Стрикланд вече не слушаше:
— Да се разберем, Колинс! Къде бяхте в девет и половина?
Дребният човечец направи някакъв смешен отчаян жест, жест, който означаваше: „Боже, пак започва!“
— Аз… Не зная! — измънка той.
— Горе, с другите? Или долу?
— Ъ-ъ… Горе, предполагам!
