Стрикланд стоеше на стълбищната площадка:
— Искате да видите мистър Смит?… Ето го!
Заобиколен от двете страни от Биърд и Фулър. Закрил лицето си с ръце, мистър Колинс никога не бе изглеждал толкова нещастен.
— Това… Това е една печална грешка! — запелтечи той. — Аз се к… казвам Колинс и съм пла… пласьор на радиоапарати!
Джинджър Лосън заговори от името на другарите си:
— На други ги разправяй тия, old fox!… Какво чувство ви владееше, когато убихте за пръв път?
„КРАЯТ НА ЕДИН КОШМАР“ отпечатаха още същата нощ печатарските машини на „Night and Day“, „вестник, който никога не греши“:
„Мистър Смит“ — три часа след като ни предизвика по телефона — попада в ръцете на Скотланд Ярд.
Въпреки вълненията през нощта пансионерите на мисиз Хобсън станаха тази събота — 29 януари 193… г. — по-рано от обикновено.
Млекарят вече се задаваше от Бедфорд Плейс, когато майор Феърчайлд скочи от леглото си и се залови да изпълнява пред отворения си прозорец дванайсетте дихателни упражнения, препоръчвани по методата Хънтли. Този шум събуди мис Холанд, която се надигна и седна, надавайки вик. Тя сънуваше, че статуята на Нелсън, слязла от своята колона, я преследва по целия площад Трафалгар. Мис Поутър почука, както обикновено, по стената и ѝ пожела добър ден. Макар и още да нямаше седем и четвърт, тя облече роклята си, рокличка на цветя, купена на разпродажба преди два дена от магазина „Робъртс енд Робъртс“. С два пръста по-къса, но чудесна.
— Добър ден! — отвърна мис Холанд. — Добре ли спахте?
— Ужасно! Но затова пък измислих рекламата, която ми искат моите фабриканти на електрически кухненски уреди. „Жалете ръцете на жените.“ Не е ли очарователно?
В седем и половина мистър Андреев по халат в синьо и бяло и майор Феърчайлд по халат в оранжево и зелено, и двамата с кърпа в ръка, излязоха едновременно от стаите си.
— Добър ден, драги приятелю! — каза сърдечно руснакът. — Вече сте на крак, а?
— Както виждате! — промърмори другият. — Къде отивате?
— Ами… в банята…
— Я гледай! И аз!
— В такъв случай направете ми удоволствието да минете пръв.
Омекнал, старият офицер реши да продължи разговора.
— Та по въпроса за тоя мистър Смит… — Но се поправи: — Искам да кажа, Колинс. Ако щете ми вярвайте, ала никак не се учудих, когато разбрах колко жалък човек е той всъщност.
— Наистина ли? Но той не призна нищо.
— Ще си признае! На тия хора от Скотланд Ярд им липсват само малко добри обноски, но иначе си знаят работата. Точно сега сигурно са подложили Колинс на предварителен разпит.
— Хм! Аз си ги представям по-скоро в задимен кабинет, на безкрайно pow-wow.
— Какво подразбирате под pow-wow? — запита майорът подозрително. — На руски ли е това?
— Съвсем не. Думата е от речника на индианците. Значи: обсъждане, тайно съвещание.
— Искате да кажете, че сте ходили при червенокожите?
— Бога ми, да. Дори бях свързан чрез законен брак с една дъщеря на вожд, Бял облак.
Вълна кръв заля бузите на майора:
— Да се ожениш за индианка ми се струва, меко казано, странна идея!… Тя не би хрумнала на един англичанин!
— Признавам — заяви мистър Андреев. — Аз съм странен човек.
— Е, какво? — запита помощник-комисарят Прайър. — Призна ли си вашият човек?
Стрикланд седна тежко. Разпитът бе продължил цяла нощ и краят му не се виждаше.
— Напротив! Брани се като дявол.
— Успя ли да ви разколебае?
— И да, и не. Говори затрогващо. Но, от друга страна, явно не е в състояние да ни представи никакво алиби.
— Възможно е да е невинен!
— А може и да не е. Той има слаба памет.
— Разпитайте другите пансионери.
— Направихме го. Денем си вършат работата, а вечерите прекарват еднообразно. Не можах да накарам никого да си спомни нещо конкретно.
— На каква възраст е Колинс?
— На трийсет и три години.
— С какво се е занимавал, преди да започне да продава радиоапарати?
— Продавал посребрени прибори за ядене. Баща му бил пастор в Нортъмбърланд не искал синът да следва теология. Но тъй като младият Колинс бил неспособен да произнесе едно свястно слово, накрая се разбунтувал. Избягал от бащината къща и опитал към двайсетина занаята.
— Живи ли са родителите му?
— Не. И двамата умрели миналата година за шест месеца един след друг, като му оставили триста и двайсет лири стерлинги.
— Съвсем обикновен живот.
— Да, дотам, че буди подозрение.
Робърт Прайър, наричан още Робин, дълго стоя замислен, втренчил сините си очи в едно късче небе, без да го вижда. В съзнанието му се яви образът на Айрини Фелпс, която бе гледал предишната вечер в ролята на Джейн Еър. Той го пропъди.
— Не мога да разбера едно: защо мистър Смит е нападнал безобидния мосю Жюли? Нали последният отказа да ни помогне.
— Може би Колинс е мислел обратното? — предположи Стрикланд неуверено.
Откакто бе открито престъплението, самият той напразно се мъчеше да разбере подбудата.
— Не може да бъде, приятелю! В такъв случай би трябвало да знае всяка стъпка на професора. А Биърд се кълне, че никой не ги е следил от Британския музей дотук.
