За всеобщо учудване, мистър Колинс тръгна неуверено към прозореца и остана дълго там, загледан навън, сякаш искаше да прониже с поглед мъгливата завеса, която скриваше кея Виктория.
Той беше затворен вече от четири дена. Лицето му бе посърнало, обрасло в жалка брада като червеникав пух, олюляваше се.
— Да! — отговори той най-после.
Стрикланд хвърли гневен поглед на Стори, който, безсилен да скрие чувствата си, ругаеше тихо.
— Искате да кажете, да признаете, че вие сте мистър Смит?
— Да! — повтори мистър Колинс твърдо. — Точ-но… точно това искам да кажа.
— И признавате, че сте убили осем души, а именно: мистър Бърман, на 10 ноември 193… г., към двайсет и три часа, на Тависток Роуд; мистър Соър…
— Да, да!
— … Мистър Соър — продължи спокойно груповият началник, — на 12 същия месец, към седемнайсет часа, на Ракъм Стрийт; мистър Дъруент, на 18 същия месец, към двайсет и два часа и трийсет минути, на Мейпъл Стрийт; мистър Трампъл, на Бъдни вечер, към осемнайсет часа и трийсет минути, на Фоксглъв Стрийт, и мис Лечуърт, същия ден, двайсет минути по-късно, близо до Уърмхолт Парк; мистър Лейтън, на 4 януари 193… г., към двайсет и един часа и двайсет минути, на Голдсмит Стрийт; мистър Морис, на 26 същия месец, към деветнайсет часа, на Сътън Стрийт, и най-после мосю Жюли, на 28 същия месец, към двайсет часа и трийсет, в една стая на първия етаж на пансиона „Виктория“, на Ръсъл Скуеър 21?
— Да, при… признавам.
— Отлично. Каква беше подбудата ви?
— Вие знаете много добре!… Ко… корист!
— Всеки път ли?
— Да, ес… естествено!
— И когато нападнахте мосю Жюли?
— Да.
— Бяхте ли го срещали вече, преди да се настани на пансион при мисиз Хобсън?
— Не, аз… никога!
— Значи не сте се водили от лична омраза?
— Не.
— Защо слагахте картонче до труповете на жертвите си?
— За… за предизвикателство!
— Към полицията?
— Да… И към… обществото.
— Знаехте ли, че пансионът е под наблюдение?
— Не… Иначе ня… нямаше да убия Жюли.
— Но все пак сложихте подписа си и под това престъпление!
— По си… силата на навика!
— Какво стана с пясъчната торбичка?
— Хв… хвърлих я.
— Къде?
— В… в Темза.
— Кога?
— На… на 27 януари.
— Защо?
— С… сметнах, че е опасно да я д… държа повече у себе си.
— Значи затова сте убили мосю Жюли с хирургическото ножче?
— Да.
— Сигурно сте очаквали доктор Хайд да ни каже, че сте се отбили в стаята му.
— На… надявах се да не се сети.
Стрикланд помълча. Чудна работа, Колинс му вдъхваше много по-силно недоверие предишните дни, когато упорито отричаше.
— Къде криете визитните си картички?
— Ня… нямам повече.
Естествено възможно бе също Колинс да е възприел нова отбранителна тактика, при която непохватните самопризнания обикновено се явяват в полза на обвиняемия.
— На 26 януари, след като нападнахте и ограбихте мистър Морис на Сътън Стрийт, направо в пансиона ли се прибрахте?
— Да, ми… мисля.
Четири дена преди това Тоби Марш бе твърдил обратното.
— Откъде минахте?
— По Бед… Бедфорд Скуеър и Мон… Монтагю Плейс, предполагам.
— Мушама ли носехте или пардесю?
— Не п… помня.
— Но притежавате и двете?
— Да.
— Какво направихте с парите, откраднати от жертвите си?
— Те… те са на сигурно място.
— Къде?…
— То… това си е моя работа.
В този момент телефонът иззвъня. Стрикланд взе слушалката и започна да отговаря едносрично и съзнателно с равнодушен глас.
— Какво целите с тези нелепи признания, Колинс? — попита той, затваряйки телефона. — Прикривате ли някого? Или смятате, че по този начин ще ви оставим на мира?
Дребният човечец махна с ръка в знак на протест. После потръпна.
— Не… не мога повече! — призна той.
Стрикланд го стисна мълчаливо за рамото:
— На път, момчета!… Стори, чакат ви на Морнингтън Кресънт. Там току-що са открили труп на млада жена, на чиято блуза е забодена визитна картичка с името мистър Смит. Нито ръчна чанта, нито бижута. Мордонт, Фулър, елате с мен!… Изглежда, че истинският мистър Смит все още живее в пансиона „Виктория“.
— Водете ми ги поред — каза Стрикланд, подавайки на Фулър списък с пет имена.
После, само след миг:
— Добър ден, майор Феърчайлд! Седнете, моля. Съжалявам, че съм принуден да ви разпитам още веднъж. Такива са обстоятелствата. Къде бяхте и какво правихте днес следобед към шест и трийсет минути?
— Бях в моя клуб и губех на бридж! — отговори рязко старият офицер. — Но бих искал да зная…
— Малко търпение, майоре. Как се казва вашият клуб?
— „Колониален клуб“… Албмарл Стрийт 10.
— Кога започнахте да играете?
— Към четири часа. И свърших в седем.
— Кои бяха партньорите ви?
Майорът едва се сдържа:
— Двама пенсионирани офицери като мен, полковник Уилсън и майор Гилъм, освен това някой си мистър Тодхънтър, когото виждах за пръв път… Това достатъчно ли ви е?
— И да, и не… Всъщност остава да ви задам един деликатен въпрос. Противно на вашите твърдения, вечерта на 28 вие сте напуснали салона за седем-осем минути… Защо?
— Проклет да бъда, ако ви отговоря!… Не е нужно да знаете това! Нали мистър Смит е в ръцете ви?
