— Боже мили! — възкликнах. — Какво е това?
— Точно затова исках да го видиш — каза Поаро. — Когато тръгнахме от Лондон, имаше само една загадка, която трябваше да бъде решена — тази, представена в писмото на Ричард Девънпорт — взе писмото от мен, сгъна го и го върна обратно в джоба на жилетката си. — Но оттогава се сдобихме с още две мистерии. Всяка от тези две нови включва, както мосю Девънпорт казва в писмото си, трагедия или възможна трагедия — или и двете! Комбинацията от всичките три предизвиква у Поаро сериозно безпокойство, приятелю. Не бих могъл да понеса товара сам, Кечпул, прекалено голям е.
— Почакайте — учудих се, — три загадки?
— Oui, mon cher. Имаме годеницата на Ричард Девънпорт мадмоазел Хелън. Убила ли е или не брат му Франк? Ако не го е извършила, тогава защо признава? Това е гатанка номер едно. Следва номер две: странната история на Джоан Блайт, която говори за мистериозни предупреждения за собственото си бъдещо убийство и със сигурност е сериозно уплашена от нещо.
— А номер три?
— Ти все още не знаеш за номер три, въпреки че това ще бъде поправено, когато се върнем в онзи char-a-banc. Сега, когато мадмоазел Джоан вече не пътува с нас, можем отново да седнем заедно.
Предположих, че мистерия номер три има нещо общо с разговора на Поаро със собственицата на „Среднощна сбирка“: диамантения глас, както мислено я наричах.
— Има и четвърта загадка — казах аз, когато се изправихме, за да си тръгнем от „Тартар Ин“.
Поаро си разтърка кръста и се намръщи, поглеждайки неодобрително към стола.
— Каква четвърта?
— „Пийпърс“. Какво общо има играта с всичко това? Предполагам, че отиваме в „Кингфишър Хил“, за да говорим с Ричард Девънпорт, но…
— Да, наистина. Отговорих tout de suite13 на писмото, което ти показах, и изразих готовност да се намеся. Мосю Девънпорт предложи да дойда в дома му в „Кингфишър Хил“ при първа възможност, но пожела първо да разговаряме по телефона. Когато говорихме, той ми каза, че ще има едно условие във връзка с посещението ми.
— Надявам се, че сте поискали разрешение да ме вземете със себе си — казах аз.
Поаро ме изгледа строго.
— Не съм imbecile, Кечпул. Но същото условие се отнася както към Поаро, така и към теб: не трябва да споменаваме пред никого в домакинството истинската причина за присъствието ни там.
— Моля? — изумих се аз. — Това някаква шега ли е?
— Non, c’est serieux14. Казвам ти го напълно сериозно: убийството на Франк Девънпорт, името на Хелън Актън, увереността на Ричард Девънпорт в нейната невинност — никое от тези неща не бива да бъде споменавано щом пристигнем в къщата. Трябва да се държим, все едно не знаем нищо за тях.
— Но това е повече от абсурдно — заявих аз.
— Не го намирам за толкова странно — каза Поаро. — Когато се случи нещо опустошително и трагично, мога да си представя, че между членовете на семейството може да възникне известно entente15. Но преди всичко, Ричард Девънпорт наблегна върху това, че никой не бива да разбира, че съм повикан от него. Смята, че семейството ще му обърне гръб, ако този факт излезе на бял свят.
— Поаро, това е крайно странно.
— Non, non, Кечпул. Правиш обичайната грешка.
— Каква грешка?
— Смяташ, че поведението и навиците, тревогите и неврозите на семейство Девънпорт са нещо необичайно. И аз бих очаквал да видя нещо точно толкова необяснимо в повечето семейства. Помисли за правилата, наложени от собствената ти майка, Кечпул. Vacances a la mer16, които никой от вас не обича — не е ли това безсмислена традиция и същевременно такава, която не може да бъде нарушена?
Майка ми нямаше нищо общо с конкретния въпрос, нито пък редовните морски почивки, които правехме заедно с нея, така че игнорирах провокативното отклонение на Поаро.
— Ако приемем, че Ричард Девънпорт е прав и неговата годеница е невинна — казах аз, — как ще откриеш истината, след като ти е забранено да споменаваш убийството на франк Девънпорт? Пристигането на Еркюл Поаро в дома на семейството може да означава само едно. И всеки знае какво.
— Отново си в грешка, приятелю. Поаро идва в „Кингфишър Хил“, за да се срещне с гениалния Сидни Девънпорт и най-добрия му приятел Годфри Лавиолет. На тези двама мъже трябва да се преструвам, че съм пламенен почитател! Сидни е бащата на Ричард и покойния Франк, а мосю Лавиолет е кръстник на Ричард.
— И какво са направили Сидни Девънпорт и Годфри Лавиолет, че да заслужат твоето високо уважение?
— Не можеш ли да отгатнеш? — подсмихна се Поаро. — Те двамата заедно са измислили… — Той махна с пръст към мен, все едно бях оркестър, а той диригент.
Изстенах.
— Не и „Пийпърс“?
— Oui, c’est ça17. И точно тук аз излизам на сцената в ролята на страстния играч на настолни игри. Такъв съм бил от много години!
— Едва ли — казах, макар че не успях да скрия усмивката си.
Поаро изглеждаше абсолютно убеден в собствената си история.
