След като шофьорът благополучно върна куфарите на нетърпеливо чакащите им собственици, той и Алфред Биксби се отправиха към „Тартар Ин“. Неколцина от пътниците ги последваха и ние с Поаро решихме, че възможността за храна и топлина е неочаквана благословия, която не трябва да подминаваме. След изпитанието за издръжливост, на което бяхме подложени този следобед, усетих, че съм гладен като вълк.
Минахме през бара и влязохме в помещението за хранене на „Тартар“.
— А! — възкликна Поаро облекчен, посочвайки към маса с наредени столове около нея.
Беше последната свободна и побързах да я запазя за нас.
— Винаги предпочитам удобния стол пред високата табуретка на бара. Не знам как хората издържат да седят на онези неща толкова време. Ако краката ти са дълги, колкото моите, това си е мъчение, имам и надеждна информация, че е точно толкова болезнено и за хора, чиито крака са прекалено къси. Тук, ако имаме малко късмет, ще получим обслужване, седнали на маса.
— Дръж под око мосю Биксби — каза Поаро. — Ако приключи вечерята си — как го казвахте вие? — „с нос в чашата“, може да реши неговият char-a-banc да потегли без всичките си пътници.
Биксби, изглежда, се беше уредил добре с голяма халба бира пред себе си. Надявах се в автобуса да не седи човек, очакващ да потеглим веднага.
— Е, Кечпул?
— Мм?
— Тези неща може да са за предпочитане пред високите дървени табуретки, но не са удобни. Категорично не са. Когато стигнем „Кингфишър Хил“, там ще седим на удобни столове.
Дойде сервитьорка, за да вземе поръчката ни, след което донесе храната, която беше доста тежка, но пък засищаща. Поне такова беше моето мнение, Поаро, естествено, не се стърпя да направи обичайните си забележки за отвратителната английска кухня.
— Така, mon ami — каза той, след като се стоплихме и заситихме глада и жаждата си. — Искаш да ми кажеш много неща, сигурен съм в това.
Запознанството ми с Еркюл Поаро направи чудеса с паметта ми. Знаех, че ще иска да му докладвам в най-големи подробности, затова винаги се стараех да обърна внимание и да запомня всеки един детайл. Разказах му всичко, разговора с Джоан Блайт, от началото до края, и той ме изслуша с най-голямо внимание. Когато свърших, се усмихна и каза:
— Наистина се удивлявам на начина, по който плетеш тези твои истории, Кечпул. А сега, кажи ми, остана ли ти време да научиш правилата на играта „Пийпърс“?
Едва ли би могъл да обезсърчи духа ми повече, дори и специално да беше се опитал.
— Не, не ги научих, и не плета истории. Беше точен преразказ на разговора, който проведох с мис Блайт.
— Омаловажаваш заслугите си, приятелю. Разказът ти добави много към голите факти. Добави настроението и интерпретациите — страхът, който пламнал в очите й като реакция на думите „среднощна сбирка“ — ах, c’est merveilleux12. Ти наистина заплете история. Нямах предвид думата в пренебрежителния й смисъл.
Умилостивен, отвърнах:
— Виждаш ли в това някакъв смисъл, който убягва на мен, Поаро? Когато казах на Джоан Блайт, че „Среднощна сбирка“ е заглавие на книга, тя престана да се страхува. Но това би трябвало да означава, че думите са я ужасили по друга причина, която няма нищо общо с книгата.
— И защо това те притеснява толкова много? — попита Поаро.
— Ами, защото… защото пак няма никакъв смисъл, дори да е вярно! Представи си това: представи си, че думите „Тартар Ин“ са достатъчни да вселят страх у вас.
— Вселяват и винаги ще вселяват — каза Поаро саркастично. — И столовете, и храната…
— По някаква причина тези думи те плашат до смърт — продължих аз. — Казали са ти също, че ще бъдеш убит, ако седнеш на определено място. После откриваш, че жената на седалката до теб има книга със заглавие „Тартар Ин“ — думите, които те изпълват с ужас — и твоята реакция е незабавно да се успокоиш, така ли? За мен в това няма никаква логика.
Поаро кимна решително.
— Сега виждам накъде си се запътил, Кечпул… О, да, сега разбирам. Съгласен съм, че още не знаем значението на тази подробност. Това е въпрос, на който не е отговорено. Но дори и така, доста от особената ситуация с Джоан Блайт е ясна.
— Не, не е — възпротивих се. — Какво всъщност искаш да кажеш?
— Mon ami, не разбираш ли, че…?
В този момент разговорът ни беше прекъснат от Алфред Биксби.
— Мосю Поаро, инспектор Кечпул, не желая да ви притеснявам, но смятаме скоро да потегляме отново на път. Има едно малко приятелче, чиято майка ми каза, че станало доста нетърпеливо. Ако питате мен, бих казал, че по-скоро тя става, а не бебето. То самото е истинска картинка на доволството, не съм го чул дори да гъкне досега, но съм достатъчно умен да не казвам на една грижовна майка, че бърка по отношение на собствения си син. Така де!
Казах на Биксби, че ще сме в автобуса след минутка. Щом той се премести на следващата маса с пътници на компанията „Кингфишър“, някои от които още се хранеха, Поаро каза:
— За мен е много интересно, че гневната дама с книгата беше странно рязка към теб и мадмоазел Джоан. Изключително интересно, Кечпул, нали?
— Значи не ти е казала името си?
Той се засмя тихо и някак тъжно.
