Кимнах смирено. Мисля, че щеше да прозвучи много надуто да му дам отговора, който се въртеше в ума ми. Поаро може и да е най-добрият детектив в цял свят, но не е твърде добър разказвач на истории в писмена форма, и макар и рядко, все пак понякога греши. Посред бял ден си остава погрешно описание на онзи конкретен следобед, както вече споменах, а казвам среднощ не като час от деня, а като метафора, израз, и си е съвсем на място във връзка с нашия случай. Ако заглавието „Среднощна сбирка“ върху корицата на книга не бе привлякло погледа ми на тръгване в онзи ден, навярно никога нямаше да узнаем кой е отговорен за убийствата в „Кингфишър Хил“.
Но аз изпреварвам събитията. Трябва да се върна на студената улица в деня 22 февруари. Разбирах защо трябваше да чакаме навън, в безмилостния вятър, и дори Поаро не го разбираше. Става дума за суета, както често се случва, когато са замесени човешки същества… Става дума по-специално за суетата на Алфред Биксби, ескуайър, собственик на новоизлюпената автобусна компания „Кингфишър“5, и искаше всички ние да се насладим на красотата на транспортното средство, което щеше да ни превози. Откак двамата с Поаро пристигнахме, той се залепи за нас, все едно е привлечен от силата на гравитацията. Така беше порозовял от удоволствие, че великият Еркюл Поаро е сред пътниците му, та сякаш е готов да игнорира всички останали. Не мога да кажа, че се почувствах облагодетелстван от това отношение. Близостта до приятеля ми като пътуващи, заели съответното място, гарантираше единствено, че трябва да изтърпя всяка дума, насочена към него.
— Не е ли великолепен, мосю Поаро? Синьо и оранжево — като окраската на земеродното рибарче! Нов-новеничък! Вижте само формата му! Красива, бих казал, не сте ли съгласен, мосю Поаро? Няма втори като него на пътя! Последна дума на лукса, естествено! Погледнете вратите само, затварят се идеално — грандиозно постижение на дизайна и инженерните науки. Вижте ги само!
— Наистина е много хубав — отговорих дипломатично, знаейки, че ще ни бъде позволено да се качим едва след като сме се възхитили в достатъчна степен на возилото на г-н Биксби, а Поаро изсумтя, очевидно нямаше никакво желание да се преструва.
Биксби беше слаб, с ъгловато лице и изпъкнали, натрапчиво взиращи се в теб очи. Когато забеляза две жени с шапки, увити зиморничаво в палтата си, да вървят по отсрещната страна на улицата, той привлече вниманието ни към тях и внезапно изкряска:
— Онези дами са прекалено закъснели! Ха-ха! Трябвало е да си резервират места предварително. Ако желаете да пътувате с автобусна компания „Кингфишър“, не може да си позволите да разчитате на случайността, защото няма да остане място за вас! Съжалявам, дами!
Двете жени вероятно го чуха, но не му обърнаха внимание, и продължиха по пътя си; едва ли изобщо щяха да забележат присъствието ни, ако Биксби не се беше провикнал към тях. Те не се интересуваха нито от автобусната компания „Кингфишър“, нито от нейния синьо-оранжев представител. Откровено натрапливото и недостойно поведение на Биксби ме накара да се запитам дали фирмата му наистина е толкова печеливша, колкото се опитва да ни убеди през цялото време досега.
— Чу ли това? Наложи се мистър Биксби да откаже на две дами — обърна се мъж близо до мен към своята спътница. — И правилно, щом не са се записали… Той каза, че всички сме тук, нали, след като ни провери по списъка си? Не разбирам защо наистина хората не си планират пътуванията от по-рано.
И без това вече бях достатъчно вкиснат за деня, та се подразних още повече че недодяланата измама на Биксби заблуди поне двама души.
Продължих да кимам и издавах съответните одобрителни възклицания в правилните моменти, поне така се надявах, докато той обясняваше как се е родила фирмата му, нещо от рода на как повечето хора не са инициативни и не са в състояние да си представят нещо, което все още не съществува… че самият той притежавал имот в „Кингфишър Хил“ благодарение на доходи от предишно начинание, обясняваше за неудобството да се стигне до Лондон, въпреки че е относително близо в географско отношение… че не позволил на страха да го спре дори когато националната, както и глобалната икономика били в настоящото си катастрофално състояние…
Помня, че си помислих — „Е, щом и Алфред Биксби притежава къща в «Кингфишър Хил», тогава значи не са само кралски особи и аристократи“, секунди преди да видя жената, която стоеше сама на опашката на групата ни, и забелязах ужасеното й изражение и странното й лице…
В този миг всички други разсъждения излетяха от ума ми.
„Безлично лице“, измърморих под нос.
Никой не ме чу. Алфред Биксби беше зает да облива Поаро със списъка от безкрайните провали на Рамзи Макдоналд и неговото „фаворизиращо Русия правителство от негодници и мошеници“, И думите му някак заглушиха моите.
Прецених, че жената е на около двайсет години. Носеше модна зелена шапка и зелено палто над избеляла, почти обезцветена рокля, която имаше вид на поне сто пъти прана. Обувките й също бяха износени.
