Извърнах се и се канех да продължа по пътеката, когато тя направи изключително специфичен и дребнав жест. Протегна ръка, все едно има намерение да върне книгата в същото положение на седалката, после съвсем показно спря точно преди да го довърши и остави ръката, с която я държеше, да се разлюлее във въздуха над седалката между нас двамата. Посланието й беше недвусмислено и тя ми отправи злобна усмивка, сигурна, че ще го схвана.
Каква неприятна жена! Наслаждава се на безмълвната си подигравка над мен. Усмивката й казваше „Нямам нищо против всеки друг да я види, но не и вие“. Наказваше ме за това, че съм любопитен досадник. Е, може и да има право. Сигурно се бях загледал прекалено втренчено.
След като се настанихме на местата си в задната част на автобуса, Поаро веднага се обърна към мен.
— Кажи ми, Кечпул, какво толкова интересно видя, та се почувства задължен да ни държиш на пътеката толкова дълго?
— Нищо, както се оказа, направих грешка. И не ви задържах чак толкова дълго… цялата история продължи не повече от няколко секунди.
— Каква грешка?
— Видяхте ли книгата, която жената чете, Поаро?
— Красивата ядосана жена?
— Да.
— Видях я, да, стискаше я много здраво.
— Явно се страхуваше, че може да я грабна от ръката й — отвърнах, — и точно нея исках да погледна още веднъж, книгата. Заглавието беше „Среднощна сбирка“. Когато я видях в първия момент, бях сигурен, че заглавието на корицата е „Майкъл Гедъркоул“. Вероятно съм се подвел по началните букви.
— Майкъл Гедъркоул — Поаро сякаш се заинтригува, — адвокатът Майкъл Гедъркоул? Това е любопитно, Кечпул.
Запознахме се с Гедъркоул миналата година по време на едно изпълнено със събития пребиваване в Клоунакилти, Ирландия.
— Защо името на Майкъл Гедъркоул, с нищо незабележителен правист, ще е заглавие на книга, Кечпул?
— Ами, вероятно не би имало защо. И не беше. Просто сбърках, няма нужда да го обсъждаме повече.
— По-вероятно е Гедъркоул да е написал книга и неговото име да е било на корицата като автор — продължи разсъжденията си Поаро.
— Гедъркоул няма нищо общо тук, някакъв друг човек е написал книгата със заглавие „Среднощна сбирка“…
„Господи, моля те, нека това да е краят“, помолих се наум.
— Мисля, че разбирам защо си видял име, което не е било там, Кечпул… и защо е било точно това име.
Зачаках Поаро да продължи.
— Умът ти е зает с онази нещастна жена, която те обвини, че се представяш за инспектор Кечпул от Скотланд Ярд. Тя ни каза, че няма нужда от помощ, но ти не си съгласен, и затова си нащрек за някаква опасност. За нещо лошо. Alors8, в частта от ума ти, която не е съгласна със собствените си заключения, правиш връзка между днешния инцидент и събитията от миналата година в Клоунакилти, където опасността наистина съществуваше и бе извършено ужасно зло.
— Вероятно си прав, Поаро. Тя, изглежда, все още не се е качила?
— Не мога да ти кажа, mon ami. Не я следя. Сега има по-важни неща, за които трябва да се погрижим. — Той извади малко, сгънато парче хартия от джоба на палтото си. — Прочети го преди автобусът да тръгне, защото не е разумно да се чете, докато си в движение, води до киселини в стомаха.
Взех листчето от ръката му с надеждата, че написаното ще ми разкрие защо отиваме в „Кингфишър Хил“. Вместо това се оказа, че се взирам в невероятно дълга поредица от най-миниатюрните думи, които някога съм виждал напечатани върху лист хартия.
— Какво е това? Някакви инструкции? За какво?
— Обърни я, Кечпул. Направих го.
— Сега виждаш ли? Да, инструкции са. Правила. Правилата на игра, която се играе с дъска и известен брой кръгли пулчета с „очи“ върху тях — играта „Пийпърс“!
— Очи?
— „Очи“, Кечпул — Поаро няколко пъти затвори и отвори широко своите, за да ми демонстрира.
Изглеждаше толкова нелепо, че бих се разсмял, ако не бях ядосан.
— За какво става дума, Поаро? Защо разнасяш правила на игра в джоба си?
— Не го правя — зелените му очи проблеснаха. — В твоите ръце са.
— Знаеш какво имах предвид…
— Нося със себе си нещо повече от правилата на тази игра. Нося и самата нея — в кутия в куфара ми! — Обяви го с някаква триумфална нотка в гласа. — Казвам ти да прочетеш правилата сега, защото съвсем скоро ние двамата с теб ще я играем. Ставаме експерти и ентусиазирани почитатели на играта! Ще забележиш, че минималният брой играчи е двама.
— Моля те, обясни ми… Не обичам настолните игри, мразя ги всъщност. И какво общо има тази игра с решението ти да ме водиш със себе си в имението „Кингфишър Хил“? Не ми казвай, че двете неща нямат нищо общо, няма да повярвам!
— Не мразиш играта, Кечпул, невъзможно е, защото никога не си я играл. Моля те, бъди отворен за новостите. Не е шах, все пак.
— А прилича ли на „Собствениците“? Тази пък въобще не мога да я понасям.
— Имаш предвид „Монополи“, ne ’est ce pas?
— Да, чувал съм да я наричат и така… Възмутителна загуба на време за всеки интелигентен човек.
— А! Pourrait-il être plus parfait.9 — Поаро никога не беше изглеждал по-доволен. — Това са идеалните думи, които трябва да кажеш, когато пристигнем в дома на la famille Девънпорт!
— Кои са семейство Девънпорт? — учудих се.
