Не беше лишена от привлекателност, но кожата й бе подчертано бледа, някак безкръвна, а чертите й имаха едно общо качество, което мога да опиша така — сякаш някой е спрял, преди да нанесе последните щрихи, които биха й придали по-традиционна привлекателност. Устните й бяха тънки, безцветни, и здраво стиснати, а очите й напомняха на две черни дупки в пръстта. Като цяло, на лицето й сякаш не достига малко повече детайл и форма, мислех си, частите, които бяха хлътнали, би трябвало да бъдат малко по-изпъкнали.
Обаче всичко дотук беше просто наблюдение. Онова, което всъщност привлече вниманието ми и ме обезпокои, бе, че тя изглеждаше уплашена, някак отвратена и нещастна до дъното на сърцето си и всичко това се излъчваше от нея едновременно. Сякаш само преди минута е преживяла най-ужасния и мъчителен шок. Погледът й беше прикован в автобуса — гледаше с широко отворени очи и с някак безумен израз, и мисля, че никакво неодобрение на странните нюанси на синьо и оранжево не би могло да обясни такъв поглед. Ако превозното средство не беше нещо неодушевено, бих могъл да заподозра, че докато всички ние сме гледали в друга посока, тази жена е станала свидетел как се извършва изключително жестоко престъпление…
Стоеше във външния кръг на малката ни група и явно беше сама. Без никакво колебание се приближих до жената.
— Извинете, простете, че се натрапвам, но изглежда, сте преживели ужасен шок. Мога ли да ви помота по някакъв начин?
Ужасът на лицето й беше толкова дълбок, че изобщо не се запитах дали пък не виждам проблем там, където няма такъв.
— Не, благодаря ви — думите прозвучаха някак неясно, а тя самата бе сякаш доста разсеяна.
— Сигурна ли сте, госпожо?
— Да, аз… Да, благодаря ви.
Тя се отдалечи на четири-пет стъпки от мен в посока към автобуса.
Не можех да настоявам да й окажа помощ в момент, когато тя категорично я отказва, затова се върнах при Поаро и Алфред Биксби, но продължих да следя поведението й, което скоро стана още по-възбудено. Започна да крачи в кръг, устните й се движеха, без да издават звук и нито за миг ужасеното изражение не напускаше лицето й.
Готвех се да прекъсна монолога на Биксби и да привлека вниманието на Поаро към обекта на тревогите ми, когато чух висок женски глас вляво от мен да казва презрително:
— Виждате ли онази жена, там? Какво, за Бога, й има? Вероятно майка й я е изпуснала на главата, когато е била бебе.
Майката на пеленачето ахна и притисна детето си още по-здраво към гърдите си.
— Няма нужда от обиди, мис — обади се възрастен мъж и забележката му предизвика одобрително мърморене сред групата.
Единствените хора, които не уловиха размяната на тези реплики, бяха жената с безличното лице и Алфред Биксби, който продължи да залива Поаро с думи, макар той вече да не го слушаше.
— Тя наистина изглежда разстроена — каза някой. — Трябва да проверим дали името й е в списъка с пътниците.
Думите му предизвикаха хор от забележки.
— Мистър Биксби вече каза, че всички сме тук.
— Тогава какво пречи да се отворят вратите? Шофьор! Вие сте шофьорът, нали? Може ли вече да се качваме?
— Предполагам, че след като името й е в списъка, значи не е побъркана, или избягала от някоя лудница, макар поведението й да показва точно обратното — високо заяви невъзпитаната жена, както я определих мислено.
Тя също беше млада, приблизително на същата възраст като девойката с безличното лице. Гласът й прозвуча в абсолютен дисонанс със злобата в думите й — мога да го определя като изненадващо музикален и женствен, лек, ясен, почти искрящ.
„Ако диамантите можеха да говорят, щяха да имат нейния глас“, помислих си неволно.
— Онзи джентълмен говореше с нея преди няколко секунди — възрастна дама махна почти обвинително с ръка към мен, после се обърна и ме изгледа. — Какво й казахте? Познавате ли я?
— Не — отвърнах, — просто забелязах, че не изглежда добре и я попитах дали има нужда от помощ. Отговори ми, че няма.
— И така, дами и господа — намеси се Алфред Биксби, нетърпелив да насочи вниманието обратно към обекта на своята гордост и радост, — време ли е да разкрием луксозния интериор на тази чисто нова красавица? Е, аз смятам, че е време!
Няколко души веднага се втурнаха, бързаха да се скрият от студа в автобуса, но аз останах встрани и видях как жената с безличното лице се отдръпна от отворените врати на автобуса, сякаш се страхува, че може да я погълнат… Чух гласа на Поаро до себе си.
— Да вървим, Кечпул, поех достатъчно от чистия ви английски въздух за един ден. А, ти наблюдаваш la pauvre mademoiselle6.
— Какво, по дяволите, й има, Поаро?
— Не знам, приятелю, вероятно умствените й способности са увредени.
— Не мисля — обърнах се към него, — когато я заговорих, ми се стори съвсем нормална и с ясен разсъдък.
— В такъв случай състоянието й трябва да се е влошило след това.
Отидох при нея още веднъж и казах:
— Ужасно съжалявам, че се натрапвам отново, но сигурна ли сте, че нямате нужда от помощ? Казвам се Едуард Кечпул, полицейски инспектор от Скотланд Ярд и…
— Не! — устата й се изкриви при изричането на думата, — не може да сте!… Невъзможно е!
