Тя се отдръпна от мен, блъскайки се в жената с бебето, сякаш не виждаше нищо и никой, освен мен. Първия път, когато я заговорих, беше прекалено потънала в тревогите и страховете си, за да ме забележи, сега обаче съсредоточи вниманието си само върху мен, без да забелязва нищо от останалия свят.
— Кой сте вие? — настоя тя. — Кой сте в действителност?
Поаро бързо ми се притече на помощ.
— Мадмоазел, мога да ви уверя, че това е самата истина. Двамата с инспектор Кечпул пътуваме заедно, аз съм Еркюл Поаро.
Думите му предизвикаха видим ефект, а поведението й внезапно се промени. Огледа се наоколо и изглежда за първи път осъзна, че е привлякла любопитните погледи на мнозина пътници. Главата й клюмна и жената прошепна:
— Простете ми, инспекторе, разбира се, че сте този, който казахте, че сте, не знам какво ме прихвана.
— Какво става с вас? — попитах я вече съвсем директно, за трети път.
— Нищо, добре съм.
— Трудно ми е да го повярвам, госпожице.
— Ако имах нужда от помощ, щях да я поискам, инспекторе, сър. Моля ви, не се безпокойте за мен.
— Добре — отвърнах, но изобщо не бях удовлетворен от отговорите й. — Да се качваме ли? — посочих към автобуса и бях много любопитен да видя дали оттук нататък ще се държи разумно.
Въпреки досегашното й неуравновесено поведение, сега не показваше никакви признаци на нестабилност. Проблемът очевидно е бил емоционален.
— Аз… вие… — заекна тя.
— Да сядаме на нашите места, Кечпул — твърдо заяви Поаро. — Двамата с теб, приятелю. Тази млада дама иска да бъде оставена сама.
При тези думи по лицето на жената се изписа видимо облекчение и след като с Поаро вече явно се съюзиха срещу мен, наложи се да приема поражението. Когато се качихме в автобуса и оставихме куфарите си при останалите, тя се отдръпна. Вероятно името й не е в списъка с пътниците на Алфред Биксби и тя нямаше, и никога не е имала, намерение да пътува за „Кингфишър Хил“. Като се замисля, май не видях да носи куфар, нито пътна чанта, нито пък дамска. Може да се е мушнала между нас, за да се скрие от някого. Реших, че след като никога няма да узная истината, няма никакъв смисъл да продължавам с размишленията си.
Когато влязох в автобуса, видях, че има доста места. Но обяснението беше просто — много хора бяха слезли, изгарящи от желание да чуят как разпитвам жената със странното лице. Сега, когато разговорът вече приключи, всички си спомниха колко им е студено. Зад мен се струпа тълпа от нетърпеливи хора.
— Напред, ходом марш! — изкомандва някой тихо.
— Да, побързай, Кечпул — обади се и Поаро.
Последвах съвета му и продължих напред, но след секунда рязко спрях. С периферното си зрение мернах книга, оставена отворена на една от седалките в автобуса и с корицата нагоре. Ясно се виждаше заглавието. Възможно ли е…?
Разнесоха се недоволни възклицания, не на последно място и от страна на Поаро, докато направих крачка назад, принуждавайки хората зад мен да направят същото, защото исках да видя по-добре корицата. Сигурен съм, че бях видял нещо погрешно, заглавието на книгата беше „Среднощна сбирка“. Премигнах и отново погледнах. Да, категорично е „Среднощна сбирка“, и все пак не ме напускаше силното усещане, че видях две съвсем различни думи.
— Какво е намислил онзи младеж отпред? — чух глас с американски акцент да се провиква от задръстването, което предизвиках в прохода. — Сума народ чакаме тук!
— Alors, on y va7, Кечпул — подкани ме Поаро.
В същия момент една ръка се пресегна и грабна книгата от седалката. Бързината на действието прекъсна мисловния транс, в който бях изпаднал, и вдигнах глава. Беше онази груба жена с диамантения глас. Тя притисна романа към гърдите си и ми хвърли гневен поглед, сякаш дори само с това, че съм го погледнал, съм го измърсил необратимо.
— Съжалявам, нямах намерение… — промърморих нещо като извинение.
Тя ме изгледа още по-гневно, всъщност лицето й приличаше на гласа й, което ме изуми. Ако към едното, или и към двете, се добави малко доброта и състрадание, ефектът би бил наистина очарователен.
Осени ме усещане за дежа вю: тази млада дама с нейните великолепно скулптирани скули, деликатен овал, сини очи и разкошна златисто руса коса, беше във всяко отношение любимият тип на майка ми, е, поне като външност. Всички жени, за които тя настояваше, че трябва да пожелая да се оженя, изглеждаха повече или по-малко като тази, но без гневната гримаса.
На безименния пръст на лявата си ръка собственичката — явно — на „Среднощна сбирка“ носеше пръстен с огромен рубин. „Съжалявам, мамо, закъснях“, помислих си с ирония. „Вече се е врекла на друг. Надявам се нещастникът да не е от чувствителния тип, защото иначе няма да преживее изпитанието.“
