— Сега разбирам! — възкликнах. — Искала е да изчезне в Кобъм, но е знаела, че това ще е прекалено рисковано. Ако просто слезе от автобуса, не би могла да е сигурна, че ние няма да сме избрали точно този момент, за да излезем от „Тартар Ин“, и да я видим. Можехме да я проследим до дома й и след като вече имаме адреса й…
— Précisément21. И това ще е краят! Ще е въпрос само на време да узная също и името й, и името на нейната жертва. Предвидила е всичко това. И какво прави тогава тя, la bête ingénieuse22? Трябва да си осигури начин за незабелязано бягство, non? Къса парче от комбинезона си, порязва собствената си ръка и оставя кръвта да оцапа парчето плат, което после подхвърля в задната част на автобуса. След това разиграва малкото си драматично представление в „Тартар Ин“ и успява да ни подведе. Ние веднага се втурваме към автобуса. Щом вижда, че вниманието ни е напълно заето с фалшивата улика, която е оставила именно за нас, тя напуска сцената…
— Уверена, че по времето, когато открием истината ще е твърде късно да я последваме!
— Никога не е късно — заяви Поаро с мрачна решителност. — Аз ще я намеря. О, да. Дори и без нито една улика аз съм решен да я намеря. Където и да се намира „Мартирс Грийн“ все някой в околността ще я познава.
— Няма да слезем там, нали?
— Не, ще продължим към „Кингфишър Хил“, както беше планът ни — отвърна Поаро. — Хелън Актън е жената, за която времето е повече от оскъдно — от днес до десети март — датата на екзекуцията й остават само шестнайсет дни. Ако е невинна, трябва да установим фактите, които ще доведат до спасяването на живота й. След това ще насоча вниманието си към намирането на Статуята.
Междувременно мисълта ми привлече нещо друго.
— Поаро?
— Да, Кечпул?
— Не ти ли се струва странно, че сред пътниците в автобуса се оказаха две жени, които ни разказаха неправдоподобни истории, и двете свързани с убийства, а пък ние самите пътуваме, за да разследваме трето убийство?
— Това изисква обяснение, certainement23. За щастие, всичко, което изисква обяснение, има такова. Просто трябва да го намерим. Кажи ми как стигна до заключението, че изповедта на Статуята е неправдоподобна история? Не си я чул.
— Добре де, какво ти разказа? Сигурен съм, че помниш всяка подробност.
Очите на Поаро бяха приковани в гърба на седалката пред него. Взираше се в нея, все едно е далечен хоризонт.
— Бяха най-вече абстрактни детайли и все пак тя ми разказа доста. Толкова много и в същото време толкова малко.
— Много бих желал да чуя тези абстрактни детайли — промълвих, подготвяйки се за разочарование от отказа му.
Поаро рядко даваше своевременно отговори на моите така неотложни въпроси и бях изумен, когато той каза:
— Разбира се, приятелю, ще ти разкажа без никакво забавяне всичко, което ми е известно за онова, което нарекохме мистерия Номер три.
И премина към историята.
Това, което следва по-долу, е моят преразказ на разговора, протекъл между Еркюл Поаро и жената, на която бяхме дали толкова много имена: жената с книгата, Диамантения глас, Статуята и — това, което намирах за най-смразяващото — la bele ingénieuse, изобретателното чудовище.
— Не мислите ли, че е актриса?
Разговорът на Поаро със Статуята започнал с този директен въпрос и веднага разбрал, че тя има предвид Джоан Блайт, после продължила:
— Възможно ли е някой да е толкова тъп, колкото изглеждаше тя? Смятам, че от началото до края си беше представление.
— Не вярвате, че страхът и тревогата й бяха действителни?
— Не, тя просто играеше роля, а що се отнася до това защо точно тази роля… това е наистина озадачаващо. Не мога да повярвам, че той би я помолил за подобно нещо, но като нищо може и да го е направил.
— Той? — запитал озадачено Поаро.
— Мистър Биксби. Мисля, че няколко човека в автобуса са актьори, а не истински клиенти на компанията му.
— Може ли да ви попитам защо го казвате, мадмоазел?
— Колко пъти досега привлече вниманието ви към факта, че всяко място е заето, че човек не може да разчита само на късмета си в последния момент, ако иска да пътува с автобусната компания „Кингфишър“? Че човек предварително трябва да резервира място за желаната дата на пътуването си! Е?
— Много пъти — съгласил се Поаро.
