— Това е всичко, което слушаме от него откак пристигнахме на сборното място в Лондон, и имам чувството, че рецитира добре заучени реплики. Помислете за това, мосю Поаро. Защо ще си прави труда да ни го повтаря, ако беше истина? Щяхме и със собствените си очи да видим, че автобусът е пълен, но въпреки това той продължава да повтаря отново и отново. Когато един факт е едновременно очевиден и верен — и когато никой не се опитва да отрече достоверността му — човек не изпитва необходимост да го подчертава толкова настоятелно. Помислете само колко отвратителен спътник е, как се натрапва на клиентите си, които едва ли биха искали да слушат безкрайните му отегчителни речи. Прави ли ви впечатление на човек, който се справя добре с бизнеса си? Разбира се, че не. Което означава, че трябва да е платил поне на половината от пътниците тук да се преструват, че са си купили билет, с цел да представи фирмата си като много по-печеливша, отколкото е всъщност.
— Не виждам никакви доказателства за това — казал й Поаро, — макар да е интересна възможност.
— Като казвам „актьори“, нямам предвид, че играят „Крал Лир“ в театър „Фортуна“ или нещо подобно — нетърпеливо продължила Статуята. — Говоря за няколко шилинга, пъхнати в джобовете на познати на мистър Биксби. Ролята не е от най-трудните, нали? Сядаш в автобус и оставяш хората около теб да си мислят, че си платил билета си, както те са платили своя.
— Ако сте права, мадмоазел, защо досега не сме чули никой от спътниците ни словоохотливо да превъзнася чудесата на автобусите на „Кингфишър“ и да обявява намерението си никога да не пътува с друга компания?
— Трудно е да чуете каквото и да е заради шума на онзи клет двигател — казала Статуята. — Напълно възможно е мистър Биксби да не се е сетил да отправи това допълнително искане към тях, приписвате му прекалено голямо въображение.
— Бих могъл да кажа същото за вас, мадмоазел. Историята за пътниците, които не са истински пътници, това е схема, която изисква доста по-голяма фантазия, отколкото нашият мосю Биксби притежава.
— И отново не сме съгласни — отвърнала тя хладнокръвно. — Отчаянието подхранва въображението дори в главите на тъпаците.
— Може ли да ви задам един въпрос, мадмоазел? Направил ли съм нещо, с което да ви обидя?
Тя се засмяла.
— Аз съм тази, която ви обижда, мосю Поаро, независимо дали го осъзнавате, или не. Разглеждате под лупа всяка моя забележка в търсене на нямото обожание, което сте навикнал да очаквате, но не го намирате при мен. Това ви озадачава. Толкова сте свикнал да чувате раболепни похвали, че всеки, който ви говори като ваш равен, ви се струва изпълнен с враждебност.
— И не бихте определили поведението си към мен като враждебно? — попитал спокойно Поаро.
Статуята се обърнала така, че да може да го изгледа по-добре. Сторило му се, че преценява дали да каже нещо.
— Делото на живота ви — мисията, която сте си поставили, това призвание, което, сигурна съм, смятате за благородно и свещено — е да изправяте убийците пред правосъдието. Съгласен ли сте?
Поаро размислил, накрая казал:
— Никога не съм мислил за себе си като за човек с мисия. Има неща, които вярвам, че са свещени: правото на всички мъже, жени и деца да изживеят живота, който им е даден, и този живот да не бъде приключен преждевременно с насилие. Както и важността на действията размирните елементи на обществото да бъдат задържани, така че светът да е безопасен за тези, които желаят да живеят в мир и според закона. — Кимнал, доволен от отговора си. — Това е целта на Еркюл Поаро. Изправянето на убийците пред закона се явява необходима част от нея, съгласен съм, но всичко, което правя, правя в името на това, което ценя и искам да съхраня. Ужасна трагедия е животът ви да е отдаден на преследване на нещо, което ненавиждате.
Поаро забелязал, че докато говори. Статуята все повече се изнервя. Когато спрял, облекчението й било видимо и казала рязко:
— По целия свят ви уважават за постиженията ви, но аз намирам хипотезата ви за много наивна — тази вяра, че можете да предпазите всички от злото, че убийствата трябвала бъдат предотвратени и убийците изпратени на бесилото… — Махнала пренебрежително с ръка. — Убийството не е единственото, нито дори най-голямото зло, което един човек може да стори на друг, и освен това, то не може да бъде спряно.
Поаро я погледнал сериозно.
— Сега аз започвам да се чудя дали вие не сте актриса, мадмоазел. Вие наистина ли предлагате да позволим на убийците да извършват престъпленията си, без да се намесваме?
— Не е въпрос на позволение — отвърнала тя, напомняйки му на учителка, която се опитва за пореден път да набие елементарни истини в главата на най-задръстения си ученик. — Те така и така ще го направят, както винаги. Какво е вашето решение? Да избием всички убийци? Ако това е вашият отговор, тогава вие наистина вярвате, че отнемането на живот понякога е оправдано. Мнозина убийци ще се съгласят с вас. Предполагам, че пътувате за имението „Кингфишър Хил“.
