— Не, само до Кобъм. — Поаро дори поукрасил малко нещата. — Приятелят ми Кечпул и аз ще бъдем посрещнати от много скъп мой стар приятел, с когото се запознах като млад policier… — млъкнал и се усмихнал. — Но вие едва ли искате да слушате за моя скъп приятел. Защо попитахте дали отивам в „Кингфишър“? И вие ли отивате там?
— Не — подскочила тя, все едно идеята я ужасява. — Слизам в „Мартирс Грийн“. Но си помислих, че вие може да имате провинциален дом в „Кингфишър Хил“. Би ви подхождало.
— Нямам.
— Всички надути лордове и дами там несъмнено биха се съгласили с вас, че силните на деня трябва да могат да наказват всеки, който не им е приятен, и при това да твърдят, че го правят в името на справедливостта.
— Възприемате ме единствено в лоша светлина, мадмоазел — погледнал я замислено Поаро. — В същото време… да… правите всичко възможно да представите самата себе си в най-неблагоприятна светлина. Защо? Не вярвам, че вие наистина, дълбоко в сърцето си, одобрявате убийството.
— Не съм безпристрастна по въпроса. — Тя се поколебала за момент, после продължила: — О, по дяволите предпазливостта! Ще ви го разкажа и вие няма да можете да направите нищо, тъй като не ме познавате. — Понижила глас и му казала: — Аз самата извърших убийство.
— Моля ви, кажете ми, че това не е вярно — обърнал се към нея Поаро. Искало му се да вярва, че не е чул правилно заради гневния вой на двигателя, но знаел точно какво казала тя. И тогава тя го казала отново:
— Напълно вярно е. — Оформила думите само с устни: — Убих един мъж.
После, заговаряйки отново с нормален глас, казала:
— Никой не можеше да ме спре. Направих го съзнателно и бях твърдо решена да го извърша. След това не почувствах никакво съжаление. Радвам се, че го направих. Ето, сега знаете. Какво ще кажете на това?
Усмихнала му се студено.
— Кого убихте и защо? — попитал Поаро.
— Ако ви кажа това, може да се досетите кой е въпросният случай. Не мога да рискувам. Признах само колкото е възможно с надеждата, че ще направите усилие да видите нещата и от другата страна — от гледната точка на убиеца, както ги виждате от тази на жертвата.
— Гледната точка на убиеца — повторил Поаро бавно.
Било му трудно да намери думи, с които да отговори на странната й логика.
— Да! — Враждебният израз бил изчезнал и тя внезапно изглеждала ликуваща. Навела се към Поаро, прошепнала, все едно споделя с него най-прекрасна тайна: — След като веднъж си убил човек, направо се вбесяваш, когато се сетиш за такива като Еркюл Поаро с тяхната решителност да изтрият от лицето на земята и да накажат нещо, което е неотделима част от живота и винаги ще бъде — нещо, което при дадени обстоятелства, може да е естествено и дори полезно. Желанието да се убива, е просто част от човешката природа.
Поаро бил дълбоко разстроен.
— Дано Бог ви прости за тези безсърдечни думи — промърморил той.
— Е, няма нужда да се изпада в истерия — казала Статуята. — И помнете, Бог има да ми прощава за доста повече от едни думи. Не мога да не забележа, че според вас той споделя вашите принципи — разбира се, че го вярвате. Ами ако ви кажа, че той напълно одобрява убийството и поради това то е толкова разпространено по цял свят?
Поаро ударил по коляното си със свит юмрук.
— Вие просто провокирате Поаро. Точно това правите, мадмоазел. Никой не може да изрича такива неща и да вярва в тях.
Изглежда, тя го съжалила.
— Прав сте: дразня ви мъничко. Не одобрявам убийството във всички, всъщност в повечето случаи. Ето, по-добре ли се чувствате? Обаче наистина се чудя… необходимо ли е вие и вашите подобни да вдигате толкова много шум, когато то се случи?
— Аха, значи си признавате, че е било шега! — казал Поаро — Mersi á Dieu24! Значи не сте извършили убийство.
Тя намръщила чело.
— Не съм казала такова нещо. Извърших едно убийство. Нямаше друг възможен избор в дадената ситуация. Не одобрявам убийствата под път и над път, точно като вас, но в онзи момент то беше необходимо, и аз… да, ще го кажа — радвам се, че го направих.
Поаро започнал да усеща как му се повдига. Ясно било, че играе някаква игра, но се страхувал, че по същество тя говорела истината.
— Мога да ви разкажа малко от историята, ако искате да я чуете — предложила Статуята. — Мисля, че мога да я представя в един по-завоалиран вид, така че да няма възможност да ме откриете след днешния ден. Всъщност бих се радвала да чуя размишленията на един експерт по убийствата. Това е нещо, което никога досега не съм могла да обсъдя с друг и… е, вие не сте просто кой да е, мосю Поаро. Какво ще кажете? Да ви разкажа ли?
Поаро потръпнал, което изглежда я възбудило още повече.
— О, моля ви, кажете да! Чувствам, че с вас може да проведем изключително плодотворна дискусия по тема, която е от огромно значение и за двама ни. Такъв обмен на мисли е толкова рядък…
Сега поведението й било като на превъзбудено дете, макар Поаро да очаквал, че студеното злорадо превъзходство може да се завърне всеки момент.
