Чувствайки се съучастник в нещо чудовищно — и все пак казвайки си за утешение, че всичко може да е лъжа, или че тя може, без да иска, да изпусне информация, която той по-късно би могъл да използва в полза на правосъдието — Поаро отвърнал:
— Много добре. Разкажете ми историята си. Но нека първо ви задам един въпрос: във вашата чанта носите книга, n’est-ce pas? Книга със заглавие „Среднощна сбирка“.
— Аха! Вашият любопитен инспектор вече се е оплакал от мен? Защо питате за книгата?
— Вие обичате престъпленията, мадмоазел. Откраднахте ли я?
— Дали съм откраднала „Среднощна сбирка“? Какъв изумителен въпрос. Не, не съм.
— И ако не ви повярвам?
Тя се вгледала внимателно в лицето му, после се засмяла колебливо.
— Щом настоявате да знаете, книгата в чантата ми беше първоначално подарък от… Е, няма да ви кажа нищо повече, защото не е ваша работа. Ако не внимавате, ще променя решението си да ви разкажа изобщо нещо. Имате един последен шанс, мосю Поаро. Не ми е ясно защо ще искате да ме разсейвате с разговор за книги, когато аз изгарям от нетърпение да ви разкажа за — понижила глас — мъжа, когото убих. Да ви отпиша ли като безнадежден хахо, или вече можем да говорим за убийството?
Изпълнен с нежелание да чуе това, което си представял, че ще последва, той я приканил да започне историята си.
Статуята замълчала за няколко секунди, за да се подготви. После, веднага щом започнала да говори, лицето й загубило острите си черти и очите й се изпълнили със сълзи. За първи път, откак се срещнал с нея, Поаро я видял като човек, способен да изпитва болка, а не само да я нанася на другите.
— Имаше един мъж — започнала тя, — обичах го много. Повече от всеки, когото съм обичала преди или след това. И аз го убих.
Извадила кърпичка от чантата си и попила ъгълчетата на очите си.
— Това е в общи линии всичко. Разбира се, има и още, но никога не забравяйте, докато слушате останалата част от историята, че когато го убих, любовта ми към него беше толкова силна, колкото винаги е била. Не беше намаляла по никакъв начин.
— Това не е толкова необичайно, колкото може би си мислите — казал й Поаро. — Някои убийци мразят жертвите си, но онези, които убиват любимите си хора, са също толкова многобройни и страдат още повече.
— Да, мога да го разбера.
— Предаде ли ви?
— Да. Поне аз си мисля, че ме предаде. Той би го отрекъл и вие вероятно бихте взели неговата страна. Струва ми се, че повечето хора биха го направили. Във всеки случай, не предателството му беше причината, поради която го убих. Направих го заради… заради семейството си. Виждате ли, той беше извършил престъпление. Открадна от баща ми… много пари. След това татко настоя да се откажа от него. Той беше злото, врагът, вече не му беше позволено да идва в нашия дом. Родителите ми не искаха нито да го виждат, нито да говорят с него. Отказваха да изслушат неговата страна от историята — и не ми казвайте, мосю Поаро, че един крадец не може да има защита, която си струва да бъде изслушана!
— Не бих и помислил да го направя. Гневът на баща ви е разбираем, нали? Разбирам, че е имал доверие на този млад мъж?
— Би му поверия и живота си преди кражбата на парите, но работата е там, че човекът никога не би откраднал от когото и да е, ако положението не било толкова отчайващо. Кражбата му не е била, за да се облагодетелства той самият. Той работеше за баща ми и разбирате ли, баща ми го възнаграждаваше щедро. Но докато той бил в отлично финансово състояние, имал приятел, чието семейство загубило всичко, когато преди две години борсата се срина. Всичко. А бащата бил болен и много стар, и… е, нашият крадец, ако можем да го наречем така, не можел да понесе да гледа как приятелят му се топи от страх да не се окажат в приют — и тъй като отговарял за татковите инвестиции и бизнеса му, си помислил… ами, знаел, че баща ми няма да усети липсата на определена сума. Семейството ни нямало да почувства никакво затруднение, ако той вземе тези пари и ги даде на приятеля си. Така и направил. Но всъщност не гледал на постъпката си като на даване на пари или дори като на кражба. Смятал го за заем и с положителност така го е приел и приятелят му. Било е предложено не като благотворителен жест, а като предизвикателство.
— Какво предизвикателство? — запитал Поаро.
— Крадецът и приятелят му вярвали силно в предприемчивостта. В това отношение те двамата, както и баща ми, са замесени от едно тесто. Всички те вярват — вярваха, — че всеки може да започне със съвсем малко и да изгради империя, да натрупа богатство, надвишаващо и най-смелите фантазии. Споразумението било приятелят да вземе тези пари на заем и да ги използва умело, за да направи още повече пари.
— При борсов пазар като този преди две години — какъвто си остана и до днес — не е лесно — отбелязал Поаро.
