— Не мосю Поуроу, за щастие не пострадахме. Сидни и аз сме внимателни хора. Споделяме общ интерес не само към настолните игри, но също така и към малки, премерени рискове. Никога не полудяваме по начина, по който го правят други, предпочитаме бавния и стабилен подход. А това може да ви се стори забавно: споделяме и еднакъв вкус към къщите! Къщата на Сидни, където отиваме сега, беше преди това наша, на мен и на съпругата ми Върна! Продадохме я на Сидни и Лилиан. Тогава те си търсеха различна къща и бяха почти готови да сложат подписа си под договор, когато ние им казахме — „Ей, защо не купите нашата? Мислехме да я продаваме“. Така и направиха!
— Не ви харесваше да живеете тук? — попита го Поаро.
— А, обожавахме го в началото — отвърна Лавиолет. — Кажете ми, господа, дотук как ви се струва имението „Кингфишър Хил“. Знам, че е тъмно и не сте успели да видите много, но все пак добихте някакво впечатление за мястото? Рай, нали? Не може да го видите сега, но ей там е плувният басейн, проектиран от Виктор Маркъл. Грандиозен! Да, в рая сме, наистина! И точно това е причината с Върна да решим да продадем имота си и да се преместим. Няма нищо по-лошо от това да живееш в рая и да знаеш, че един ден той ще се промени към по-лошо. Това ми стана един вид мото: не позволявай на никого да съсипе рая ти. Не и ако можеш да го предотвратиш. За жалост, повечето време хората просто не могат да направят нищо. Но се случва и да могат!
Стори ми се, че не беше съвсем наясно какво послание иска да изпрати — за надежда или отчаяние.
— Влоши ли се имението „Кингфишър Хил“, откак продадохте къщата си? — запита го Поаро.
— А, ето един възхитителен въпрос, мосю Поуроу, О, да, възхитителен въпрос. Ами, да видим! Нека просто кажа, че аз мисля така и че жена ми Върна е съгласна, двамата сме доволни, че вече не притежаваме имот тук. Няма да кажете на Сидни и Лилиан, че съм го казал, нали? Не бих искал да си помислят, че са се минали заради нашата малка сделка — той се засмя. — Те и без това нямаше да са съгласни с мен. Силни и аз сме придирчиви към различни неща — много различни неща. Понякога той харесва онова, което аз не харесвам, а друг път аз харесвам неща, които той не харесва. Точно заради това работим толкова добре заедно върху „Пийпърс“ — два напълно различни ума. Това означава, че накрая не пропускаме нито един аспект, ако следвате мисълта ми.
Вътре в себе си се помолих да не ни дава примери нито от своя подход, нито от този на Силни Девънпорт.
— Интересното е, че сега с Върна прекарваме цялото си време тук, в къщата, която едно време притежавахме, като гости на нашите добри приятели! И знаете ли кое е най-забавното? Сега аз отново мога да се наслаждавам на „Кингфишър Хил“ по начин, който ми беше невъзможен в месеците, преди да продадем къщата на Сидни и Лилиан. Сега, когато съм само гост и тук няма нищо, което да е мое, не се тревожа, че раят ми е съсипан. Мога да се наслаждавам на всичко, което си заслужава, без никакви притеснения.
— Какво се страхувате, че ще стане? — попитах го. — Да не би къщите тук да са били продадени на неправилния тип хора?
Годфри Лавиолет се разсмя гръмко.
— Кои са неправилният тип хора, мистър Кечпул?
— По моя преценка ли? Ами… престъпници и хора с отблъскващ характер. Предполагам, че предвид изключителния характер на имението, оградата и портите…
— Смятате, че трябва да вярвам в правилния и грешния тип хора? О, не, не и аз! Искате да знаете какво мисля? Не мисля, че може да делите хората на такива категории. Разбира се, някои постоянно го правят, но това води единствено до мързеливо мислене. Ако искате да стигнете някъде, трябва да обръщате внимание на конкретния човек — и е разумно да обърнете повече внимание на това какъв иска той да е в бъдеще, отколкото на това какъв е бил в миналото. Дори престъпниците не бива да бъдат очерняни с едни и същи краски — Годфри Лавиолет с удоволствие поде темата. — Някои отричат своите престъпления до сетния си ден, докато други признават и се опитват да правят добро.
Замислих се. Ако Годфри Лавиолет е решен да вярва в отделни личности, а не в общности от различни типове хора, то тогава нищо чудно, че е продал къщата си в „Кингфишър Хил“. Помислих си, че да имаш съседи на място като това, е доста по-различно от живота на обикновена улица. Ако сте затворени заедно зад високи стени и всички ходите в един и същ плувен басейн, тенис корт и голф игрище… тогава дори 900-те или повече акра, в които се ширите, могат да създадат чувство за близост, което някои биха определили като потискащо. Знам, че аз със сигурност не бих харесал „клубната“ атмосфера на този тип имения, нито пък усещането за споделена идентичност, което върви заедно с нея.
