След около десетина минути Годфри Лавиолет ни преведе през друга двойка порти. В края на права алея се издигаше ниска, тромава къща и нямаше нищо грациозно във вида й. От двете й страни стърчаха два яки стълба с лампи. В разположението им долових нещо смътно заплашително, все едно двата стълба са оръженосци, готови да се намесят в защита на къщата, ако се наложи.
Когато наближихме, видях, че сградата не е просто квадратен блок от камъни, както ми изглеждаше в началото. Оказа се, че има доста раздвижена фасада — квадрат с по-широк правоъгълник зад него, и трети, още по-просторен правоъгълник зад него.
— Най-сетне у дома! — провикна се нашият шофьор Годфри Лавиолет. — Добре дошли в „Малкото ключе“! Или както вероятно би трябвало да кажа: „В бившия ми дом.“
Подсмихнах се леко, колкото да покажа, че шегата му ме е развеселила, но Поаро не направи никакво усилие да се засмее или поне да се усмихне. Лавиолет сякаш искаше да обясни, усетил лека неловкост:
— Господа, ще си призная, казвам тази шега винаги когато се прибирам тук, независимо дали съм сам или в компания. Може би трябва да поработя над нещо по-оригинално — не мислите ли, мосю Поуроу?
— Къщата се казва „Малкото ключе“, нали? — попита Поаро. — Много интересно име…
— Така е, но не мога да си присвоя заслугата за него. Когато ние с Върна живеехме тук, мястото се наричаше „Кингфишър Рест“, „Почивка в Кингфишър“, но сегашното име е много по-интригуващо, не мислите ли? „Малкото ключе“ — ето това е име на къща, което наистина създава атмосфера.
— Значи така, la famille Девънпорт…
— Някой ми каза, че било от разказ на Чарлз Дикенс: „едно малко ключе може да отвори много тежка врата“, и нямам нищо против да ви кажа, мосю Поуроу, че вратата на тази къща със сигурност е тежка! Вижте, направете ми услуга, не споменавайте промяната на името пред Сидни, нито пред Лилиан.
— Но всъщност именно те са променили името на „Малкото ключе“, след като са купили къщата от вас? — попита Поаро.
Няма как Сидни и Лилиан Девънпорт да не са знаели името на къщата, помислих си аз, голяма каменна плоча с думите „Малкото ключе“, гравирани върху нея, беше монтирана вдясно от входната врата. Опитах да намеря вероятна причина, поради която промяната на името не би следвало да се споменава, както каза Годфри Лавиолет, но не ми хрумна нищо, което да ми се стори задоволително.
В същия момент входната врата се отвори и един подобен на бъчва мъж с широка усмивка се отправи с големи крачки към нас.
— А, ето го и Сидни! — каза Годфри Лавиолет.
Не бих могъл да кажа дали не си въобразявам, но ми се стори, че изпита облекчение от прекъсването на разговора ни по темата за името на къщата.
Едно от първите неща, които забелязах при Сидни Девънпорт, докато той не преставаше да ме тупа по гърба в израз на гостоприемство, беше, че усмивката му става все по-плашеща, колкото повече я гледаш. Все едно е страшна маска — полуотворена уста, кранчетата извити нагоре, като че ли застинали в някакъв отдавна отминал момент на гръмогласно веселие.
Бях в компанията на човека не повече от три минути, но осъзнах, че ще ми е трудно да гледам по-дълго това фосилизирано лице.
— Добре дошли, добре дошли! — каза Сидни, сега бъхтеше гърба на Поаро по същия начин, който току-що аз бях изтърпял.
— Толкова любезно от ваша страна е да ни поканите като ваши гости в „Кингфишър Хил“… и в „Малкото ключе“-отвърна Поаро, посочвайки каменната плоча.
Погледнах към Годфри Лавиолет, който пристъпи неловко от крак на крак. Сидни Девънпорт не показа признаци на безпокойство, докато ни въвеждаше в къщата си и обясняваше как трябва да се подготвим за питие, а също и за топла вечеря. Когато го последвахме вътре, редът на приоритетите му се промени и разговорът се насочи към „Пийпърс“.
Всъщност това, което последва, ме изуми, макар да смятам, че Поаро го е разбрал по-бързо от мен, тъй като самият той е личност с доста мании.
Докато стояхме в пищния кръгъл входен вестибюл — с надвиснала отгоре площадка, която започваше от върха на витото стълбище и описваше почти пълен кръг около помещението — нещо като балкон, а прекалено дългият полилей напомняше на лавина от кристални кинжали, спускащи се отвисоко, — Сидни Девънпорт и Годфри Лавиолет започнаха да говорят бързо и почти едновременно (така че на моменти беше невъзможно да чуеш какво казват) за „Пийпърс“ и играта, която смятаха за единствен неин съперник — „Монополи“. Девънпорт твърдеше, че „Пийпърс“ я превъзхожда във всяко едно отношение и ще победи, докато Лавиолет се страхуваше, че перспективите на играта им може да бъдат съсипани от бързо нарастващата популярност на другата игра.
