Обсъждаха толкова разгорещено темата, сякаш никога няма да спрат, и оставиха у мен ясното усещане, че това е спор, който редовно водят. От време на време някой от двамата поглеждаше към Поаро или към мен с очакване, все едно се надява да вземем неговата страна, в други моменти се държаха така, като че ли са забравили за присъствието ни. Поаро издаде няколко подходящи, макар и напълно неангажиращи възклицания, а аз се постарах да създам впечатлението, че съм съгласен с този, който последен е отправил някаква реплика към мен. И сякаш това щеше да продължи до безкрай. Девънпорт обяви, че хората, които избират „Монополи“, трябва да помислят за промени, преди да е станало прекалено късно, защото в противен случай как биха могли играчите да знаят дали играта не прокламира неограничено натрупване на собственост като достоен стремеж, или пък заема критична позиция към този тип монополизъм? Лавиолет възрази, че вече има много инвеститори и реинвеститори в различните версии на „Монополи“, или „Играта на собственици“, както някои я наричат, и всеки си мислел, че моралното послание на играта е това, което на него му се иска да е. Това усложнение, твърдеше Лавиолет, изобщо не е повлияло на популярността й. Да, отвърна му Девънпорт, но това не означава, че „Пийпърс“ има нужда от допълнителни усложнения с надеждата да привлече благоразположение, особено когато несъмнената привлекателност на „Монополи“ идва въпреки неясното й морално послание, а не поради него…
Преди да срещна тези двама мъже, никога нямаше да ми хрумне, че за една настолна игра може да се говори толкова много. На няколко пъти се зачудих дали тази сценка не е някакъв вид ритуал или шега, но продължи прекалено дълго и всеки проблем се обсъждаше с такава жар, та реших, че греша.
Едва не закрещях от благодарност, когато прегърбена, кокалеста жена прекъсна с появата си разговора. Бледата кожа на лицето и ръцете й изглеждаше като пергамент и беше покрита с толкова бръчки и гънки, сякаш всеки инч от нея е сгъван и разгъван стотици пъти. Очите й бяха големи и сиви, а косата по-тъмносива — с цвета на метални стружки, подредена в артистична купчина. Влезе, хванала под ръка млад мъж, приблизително на трийсет години. Облягаше се тежко на него, докато бавно приближаваха към нас.
Сидни Девънпорт се спусна към нея и я подкрепи от другата страна.
— Поаро, Кечпул, мога ли да ви представя съпругата ми Лилиан и синът ми Ричард?
Да чуя, че това е жена му, беше абсолютна изненада. Съдейки по външния й вид, би могла да му е баба. Тя ни погледна с помътнели очи и безизразно лице, всъщност почти не ни обърна внимание.
Що се отнася до младия мъж… значи това е Ричард Девънпорт! Нисък и набит, със светла коса и широко лице, върху което дребните му и незабележителни черти почти се губеха. Когато си стиснахме ръцете, той ми хвърли остър поглед, в който сякаш се криеха и страх, и заплаха. Ако можех да го направя, без да издам уговорката, щях да го отърва от притесненията му, като му обещая, че няма да изрека и думичка за писмото, което е изпратил на Поаро.
— О, тук ли са вече? — разнесе се над главите ни студен и доста надменен глас с американски акцент.
Погледнахме към стълбището балкон, където бе застанала стройна жена с кестенява коса, на около шейсет години. Яркочервеното й червило, златистите обувки на висок ток зелената копринена рокля и перлените нанизи я правеха най-блестящия човек сред нас, а позата й изглеждаше отработена — все едно е репетирала с часове прел огледалото как да изглежда съвършено елегантна.
— Върна! — възкликна Годфри Лавиолет, разтваряйки ръце сякаш я кани да скочи в тях. — Да, тук са — мосю Поуроу, мистър Кечпул.
За малко да го поправя, че съм инспектор, после си спомних, че трябва да съм в ролята на бизнесмен, а не полицай.
— Господа, поздравете Върна, любовта на моя живот! Скъпата ми любима, моята съпруга!
Годфри Лавиолет в подножието на стълбището направи сложен и несъмнено величаещ жест с дясната ръка, сякаш Върна, която слиза по стълбището, е специално и удивително събитие.
— Годфри, не притеснявай горките хора — театрално отвърна тя, докато слизаше към нас, а дългата й рокля шумолеше като вълни от зелено море. — Значи всички сме тук? Аз ли съм последната?
— Не съвсем — отвърна съпругът й, — Оливър отиде с колата, за да докара Дейзи, която телефонира за някакъв спешен случай. Изглежда, е изпаднала в беда. Той предупреди, че вероятно ще закъснеят малко.
— О, едва ли прекалено много, не мисля — обади се и Сидни. — Ще пристигнат съвсем навреме за вечерята, която и без това ще закъснее, защото… — Замълча, хвърли кос поглед към жена си и очевидно реши да не продължава.
— Защото какво? — Върна Лавиолет явно беше готова да се вбеси, независимо какъв ще бъде отговорът.
Сидни Девънпорт не даде вид, че е забелязал грубостта й. Със застиналата си маска-усмивка той гледаше сина си Ричард, който кимна леко. Очевидно между двамата протече някакво важно общуване, защото Ричард незабавно застана пред Лилиан, така че тя не виждаше съпруга си.
