— Ако негодуваш, че не става, преди да може да стане, ти всъщност го отдалечаваш още повече. Аз, например, предпочитам да вярвам, че ще стане, когато му дойде времето. Когато утре говорим с Хелън Актън, ще съберем още подробности за нашата картина!
— Утре? Утре трябва да съм в Скотланд Ярд.
— Тогава трябва да отмениш срещата си — твърдо заяви Поаро. — Ще ме придружиш до затвора „Холоуей“, това ще е първата ни работа утре сутринта. Всичко вече е уредено.
— Още не си ми обяснил защо стискам този молив и този лист хартия…
— Трябват ти, за да съставиш списък — заяви Поаро. — Често именно това лекува киселото ти настроение.
— Не съм кисел — отвърнах. — Какъв списък?
— На нещата, които не разбираш, Кечпул.
— Не искам да правя списък, не разбирам нищо от кашата, в която затънахме. Списъкът ще е безкраен…
— Ако не се почувстваш по-добре, след като го направиш, ще ти се извиня, че напразно съм ти загубил времето — каза Поаро. — Освен ако не се окаже полезен за моите разсъждения, в който случай няма да ти се извиня, макар да се съмнявам, че има такава вероятност. Списъците ти обикновено не са изчерпателни и не са направени с подходящия методичен подход.
— Така ли? Добре, в този случай моят подход ще е изобщо да не правя списък.
— Ясно изразено кисело настроение — промърмори под нос Поаро.
След това, през остатъка от пътуването ни до Лондон, почти не си проговорихме. Останал сам в стаите си този следобед, счупих молива, който ми даде, и скъсах листа хартия на малки парченца. Нахраних се с великолепните свински каренца, приготвени за мен от хазайката ми Бланш Ънсуърт, после седнах пред огъня с голяма чаша бренди и се захванах с една кръстословица, но обясненията на думите се оказаха по-трудни от обикновено и скоро се предадох.
По-късно, изпълнен с възхищение към моя белгийски приятел и озадачен от влиянието, което очевидно ми оказва, извадих хартия от собствените си запаси и използвах собствения си молив, за да свърша това, което ме помоли.
„Списък“, написах отгоре на страницата и докато го пишех, пред вътрешния ми поглед изникна безличното лице на Джоан Блайт и разбрах, че тя трябва да е точка номер едно.
1. Какво е обяснението за инцидента с Джоан Блайт? Дали някой наистина се е опитвал да я убие? Ако да, кой и защо? Дали мъжът, който я е предупредил да не сяда на онова място в автобуса, е имал намерение да й помогне и да спаси живота й, или да я заплаши и уплаши? Кой е той? Защо изобщо тя се качва на автобуса, след като знае, че животът й е в опасност? И след като е решила да го направи, защо не избърза да се качи по-рано, за да е сигурна, че ще има достатъчно голям избор на места? И когато най-накрая се качва и вижда, че единственото останало място е точно онова, за което е била предупредена, тогава защо не побягва веднага?
Оставих молива с тежка въздишка и се замислих дали да не се откажа. Не е един въпрос, бяха много. Поаро щеше да ми се подиграе, че не съм способен да съставя един списък.
Започнах отново да пиша.
