— Много добре — отвърна Кейплинг. — Ще започна със сутринта на убийството. Вероятно знаете датата — беше 6 декември миналата година. Преди това Франк вече е пратен е изгнание от семейството си заради кражба — това ви е известно. Бил прогонен без надежда за прошка. Така, когато майка му Лилиан е диагностицирана с болест, която докторът й съобщил, че е нелечима, когато разбрала, че й остава съвсем малко време, изглежда, двамата със Сидни Девънпорт са смекчили позицията си и решили, че е време Франк да се върне. По онова време работел като директор на училище в Линкълншир. Двамата с Оливър Прауд вложили останалите пари, които изобщо не би трябвало да имат — тоест, печалбите от откраднатите пари, които инвестирали, — в откриване на няколко училища. — Знаехте ли това?
— Не — казах, но веднага бях поправен от Поаро, който обясни на Кейплинг, че да, Дейзи Девънпорт му е споменала за това в автобуса и че той на свой ред ми го е казал. Трябва да съм забравил тази подробност…
— Много успешни били тези училища — продължи Кейплинг, — когато Франк умрял, били продадени на филантропа Джошуа Блантайър за добра сума.
— Повдигате важен въпрос — отбеляза Поаро. — Кой би се облагодетелствал финансово от смъртта на Франк Девънпорт?
— Сидни и Лилиан Девънпорт — като следващи най-близки роднини.
— А вие направихте ли проучване на финансовото положение на Сидни и Лилиан Девънпорт? — попитах, сещайки се за хора в Скотланд Ярд, които изобщо не биха си губили времето с подобни неща, след като Хелън Актън си е признала с такава готовност.
— О, разбира се, че направих — гордо каза Кейплинг. — И нямам нищо против да ви кажа, че беше крайно изненадващо. Всички Девънпорт, млади и стари, имат толкова много пари, че човек може да вземе три четвърти от богатствата им и те дори да не забележат. Е… може и да забележат — поправи се той. — Сигурен съм, че зорко следят сметките си след това, което Франк направи. Но мисълта ми е, че пак ще бъдат изключително богати. Никой член на семейство Девънпорт няма парични притеснения, които биха го накарали да убие някого, това е напълно сигурно.
— Моля ви, върнете се на последната година, на 6 декември — каза Поаро. — Започнете от началото.
— Франк пристигнал в „Малкото ключе“ заедно с годеницата си Хелън Актън някъде към десет сутринта — продължи Кейплинг. — Когато по-късно говорих с тях, Сидни и Лилиан Девънпорт ми казаха, че са изпитвали известно безпокойство за срещата — тоест, завръщането на прогонения син в семейния дом. Били разменили писма и говорили по телефона, но, както съм сигурен, че можете да си представите, перспективата отново да видят Франк от кръв и плът, им се струвала изключително важна. След като възстановили писмената връзка с него. Франк им съобщил новината, че е сгоден за жена, която не познават. Нещо повече, предложил да я доведе със себе си. Да доведе една непозната в дома им? Лилиан държеше да ми каже, че нямала нищо против младата дама — не и преди ужасния ден, искам да кажа, — но и тя, и Сидни биха предпочели Франк да пристигне сам за първото посещение след периода на отчуждаване.
— Казали ли са го на Франк? — запита Поаро.
— Не — отвърна Кейплинг, — увериха ме, че са осигурили на Хелън най-топло посрещане и запазили предпочитанията за себе си.
— Не са искали да застрашат rapprochement34.
— Естествено, мосю Поаро. Но позволете ми да ви кажа кого са накарали да се почувства нежелан в онзи ден: всички останали. В онзи момент на семейство Девънпорт са гостували няколко техни добри приятели — Годфри и Върна Лавиолет, с които сте се запознали, разбира се. И на тях, и на останалите от семейство Девънпорт било казано, че Сидни и Лилиан имат нужда да бъдат оставени насаме с Франк и Хелън, когато двамата пристигнат, а аз имам впечатлението, че никой не желае да спори със Сидни Девънпорт, когато той си науми нещо — затова всички до един били изхвърлени от къщата.
— Изхвърлени? — повтори Поаро с неутрален глас.
— Точно така. Отишли в къщата на съсед, макар да не бил особено близък съсед. Къщата се намира в другия край на имението „Кингфишър Хил“, „Кингфишър Вю“, това е името й. Дейзи Девънпорт ми се оплака, че им отнело цял ден да идат до там и да се върнат.
— „Кингфишър Вю“? — погледнах Поаро. — Това не беше, ли името на „Малкото ключе“, когато къщата е принадлежала на Лавиолет, преди Девънпорт да го смени?
— Non. „Малкото ключе“ първоначално се е наричала „Кингфишър Рест“.
— О, да, прав сте. Защо мислите, че всеки в имението се смята за задължен да дава имена на нещата, които притежава, като Кингфишър това, Кингфишър онова? „Кингфишър Рест“, „Кингфишър Вю“, автобусна компания „Кингфишър“. Идва ми малко в повече. Семейство Девънпорт трябва да са единствените живеещи тук с някакво въображение.
— Mon ami, само преди минута се оплакваше, че всички те са лъжци с прекалено живо въображение! Продължете, моля, инспектор Кейплинг.
