— Аха, вие англичаните, с вашето изключително развито чувство за срам! Не се притеснявай, че хората може да те излъжат. Това ще е точно толкова полезно, колкото и да ти кажат истината. А сега, има едно нещо, което не съм включил в списъка. Става дума за нещо, което искам да кажеш на Дейзи Девънпорт, но не по същото време, когато ще й зададеш онези въпроси. Изключително важно е, Кечпул, по тази причина не го сложих като последна точка в списъка. Трябва да се заемеш с тази последна задача чак след като вече си приключил с всичко останало по списъка.
— И какво трябва да кажа?
— Трябва да кажеш на мадмоазел Дейзи, че си получил телеграма от сержант Гидли.
— В която се казва какво?
— Че Хелън Актън е оттеглила признанието си. Че сега, най-накрая, признава, че не е убила Франк Девънпорт. Нещо повече, казва, че го е направила Дейзи и че тя е видяла как Дейзи бута Франк с изключителна бруталност.
— Нищо от това не е вярно, нали?
— Абсолютна измислица — обяви гордо Поаро. — Мое мъничко изобретение! Моля те, бъди възможно най-педантичен в отбелязването на ефекта от тези думи.
Малко след като издаде тази заповед, Поаро замина за Лондон, възползвайки се от услугите на автобусната компания „Кингфишър“ и на нашия стар приятел мистър Алфред Биксби. Макар да бях изкушен да се оттегля в покоите си и да избегна останалата част от фамилията, аз запретнах ръкави и се посветих на списъка със задачите, дадени ми от Поаро.
На няколко фронта нямах късмет, или поне никакъв успех. (Поаро несъмнено щеше да ми напомни, че психологическата настройка, редът и методът са свързани по-скоро с успеха, отколкото с късмета.) Никой не ми даде отговор на въпроси 2,3 и 4 от списъка. Когато помолих Дейзи да ми разясни несъответствието между желанието й да се омъжи за Оливър Прауд и в същото време да убие Франк заради неговото предателство, тя ме погледна навъсено, все едно вижда плъх в чинията СИ на вечеря. Само един поглед към лицето й беше достатъчен да ме накара да се откажа от всякаква надежда да изкопча отговор.
На въпроса ми защо Сидни и Лилиан са искали да останат насаме с Франк и Хелън цялата сутрин, всеки запитан каза едно и също (с изключение на Сидни, който се обърна и отпердаши в обратната посока без дума да продума) — не е имало конкретна причина, искали го просто защото така искали.
В друг един случай, когато успях да попитам Сидни Девънпорт защо е разрешил двата годежа — този на Дейзи с Оливър и този на Ричард с Хелън — той изръмжа: „Гледайте си работата, по дяволите!“
Дейзи каза: „Подозирам, че сте прекалено глупав и ви липсва опит, за да разберете, дори и да желая да ви го обясня, което обаче не искам.“
Ричард промърмори нещо в смисъл че не е негова работа да се опитва да разбере баща си. „Истината е, че през повечето време не мога да разбера дори собственото си поведение“, каза ми той.
Предположението ми, че Франк Девънпорт може да е отнел живота си по своя воля, бе посрещнато с ясно изразена насмешка от всички. Никой не обичал живота повече от Франк, твърдяха го единодушно.
Имах доста повече успех във връзка с точки 1 и 5 от списъка на Поаро. Всички, с изключение на Сидни, се радваха да ме осведомят, че не са чули никакви спорове, никакви повишени гласове или нещо подобно в къщата в часа преди смъртта на Франк или по всяко друго време на деня. Останах с впечатлението, че по тази точка всички казват истината.
Що се отнася до „Среднощна сбирка“, никой не можа да ми каже кой е подарил на Дейзи екземпляр от нея, макар че Оливър Прауд и Върна Лавиолет благоволиха сами да ми кажат, че Дейзи е подарила книгата на всеки един от тях двамата. Оливър ми каза, че неговата в момента била в къщата му в Лондон, а Върна обясни, че нейната е в дома на Хестър Симли, което, разбира се, аз вече знаех.
Когато попитах за същото Дейзи, тя се възползва от възможността да ме подразни: „Човек на име Хъмфри ми я подари.“ След това се изсмя и добави — „Говоря врели-некипели, инспектор Кечпул. Никой не ми я е подарявал. Сама си я подарих. Няма мъж на име Хъмфри“. Напомних й, че по собствените й думи пред Поаро, книгата й е била подарена. В отговор тя повдигна нехайно рамене и каза — „Трябва да съм го излъгала. Навярно съм решила, че не е негова работа и съм съчинила нещо.“
По време на всички разговори с Дейзи Девънпорт тя съвършено ясно даде да се разбере, че изобщо не се страхува нито от мен, нито от нещо друго. С поведението си сякаш казваше — „Вече признах за убийството на брат си, така че наистина няма от какво повече да се страхувам“.
Когато се заех с точка 7, възможните мотиви, открих, че за някои хора ми е доста по-лесно да намеря основания, отколкото за други.
