Решена да говори с Кечпул възможно най-бързо, Уини заминава за „Кингфишър Хил“, без да съобщи на майка си къде отива и защо. Майка й беше обезумяла от тревога. Когато Уини пристига в „Малкото ключе“ — това е било чукането на вратата, което Ричард Девънпорт е чул от библиотеката — вратата й отваря Оливър Прауд. Наивна глупачка, каквато си е била винаги, Уини му доверява причината за идването си. Казва му, че знае, че Дейзи е убила Франк и си е признала пред нея, и колко важно е полицията да узнае истинската причина за смъртта на Франк; че Дейзи е признала пред нея и истинския си мотив да убие Франк и че Уини смята да разкаже за това на инспектор Кечпул веднага щом той пристигне. Ние с Кечпул все още не бяхме в къщата. Бяхме в затвора „Холоуей“ и разпитвахме Хелън Актън. Мосю Прауд, вие поканихте Уини в гостната и затворихте вратата. После взехте ръжена от камината и я ударихте по главата с него. Убихте я, нали?
Оливър Прауд не отрече. Запази мълчание с непроницаемо лице.
— Защо, Оливър? — Ричард Девънпорт беше пребледнял от шока. — Защо би направил подобно нещо? Дейзи, как си могла…? Знаела си, че го е направил и си… си…
Дейзи му хвърли нетърпелив поглед.
— Какво очакваше да направя, Ричард? Да припадна и да се разплача? Бях шокирана, разбира се, но човек не бива да се оставя на шока и самосъжалението, когато има практически проблем за решаване. Оливър го направи единствено за да ме защити. В отговор аз… аз направих каквото можах, за да защитя него.
— Колко трогната трябва да сте били, че той е убил заради вас — саркастично вметна Поаро. — Разглеждате моралността, пречупена единствено през ползата й за вашата личност, мадмоазел. Това ми стана напълно ясно. После се обърна към другите и продължи:
— Мосю Прауд е знаел, че Дейзи вече си е признала за убийството на Франк, като същевременно е видял и че никой не е повярвал на признанието й, с изключение на Сидни и Лилиан Девънпорт може би. А Хелън Актън вече е направила самопризнание за същото убийство и е била осъдена за него. В онзи момент мосю Прауд е убеден, че за неговата любима Дейзи няма сериозна опасност да бъде обесена за убийство. Самият той не мисли, че тя е убиецът — вероятно е мислил, че разиграва някаква нейна си сложна игра. Предполагам, че се е надявал да я убеди да оттегли признанието си. Обаче, когато пристига Уини Лорд с нейната история за лъжливия мотив и за истинския — разказ, който звучи далеч по-правдоподобно от психологическа гледна точка, — страховете на Оливър Прауд значително нарастват. Решава, че Уини Лорд трябва на всяка цена да бъде спряна да разкаже историята си на инспектор Кечпул.
— Оливър искаше единствено да ме предпази — с разтреперан глас каза Дейзи. — Всичко е по моя вина, не по негова.
— А сега — обяви сериозно Поаро, — накрая да разрешим убийството на Франк Девънпорт…
— Когато посетих Хестър Симли, тя ми разказа разговор, който е дочула, проведен в нейната къща в деня на смъртта на Франк Девънпорт — поде Поаро. — Мосю Прауд е говорил за жена, с която се е държал по неморален и нехристиянски начин. Признал е, че се е отнесъл с жената зле. Споменал е също, че двамата с нея са потърсили помощ от лекар — същият, който се е грижил за умиращия баща на мосю Прауд. Докторът отказал да помогне и несъмнено бил шокиран, че го молят за подобно нещо. Дами и господа, Хестър Симли незабавно направила съвсем разбираемо заключение.
— Бебе? — ахна Дейзи. — Не, това е невъзможно! Оливър би ми казал…
— Allendez-vous, мадмоазел. Нямало е никакво бебе. Хестър Симли не е права в заключението си, че е намесена бременност. Разговарях с въпросния доктор, от него чух истинската история. Младата жена била преподавателка в училище, собственост на Франк Девънпорт и Оливър Прауд. Когато състоянието на бащата на мосю Прауд се влошило дотолкова, че вече не бил в състояние да стане от леглото си, той изразил едно свое желание пред сина си. Знаел, че му остава съвсем малко време и искал да изучи нещо ново — да използва ума си за нещо стимулиращо, докато все още има ум, който да използва. Alors, мосю Прауд помолил тази млада жена, тази учителка, да идва в дома му и да преподава на умиращия му баща френски език — това бил нейният предмет.
Тази уговорка вървяла много добре. Ото Прауд бил много щастлив за известно време, докато здравето му не се влошило до степен, когато вече не бил в състояние да продължи с уроците. Явно наближавал краят… и все пак, не бил съвсем на смъртно легло.
— Какво искате да кажете? — попита Ричард Девънпорт.
