Макар че бе работила дълго с Райм, Сакс все още не бе свикнала с коравосърдечните му забележки. Знаеше, че криминологът не трябва да обръща внимание на ужасите, които вижда, но все още отказваше да го приеме. Може би защото виждаше същото равнодушие към страданието и у себе си - способността да се абстрахираш от видяното, която притежават най-добрите детективи. Сакс се опасяваше, че това равнодушие може да убие нещо в душата ѝ.
„Хубави, уютни гробчета...“
Тя заоглежда за пореден път стаята.
„Аз съм на шестнайсет. Аз съм объркано момче, сираче, децата в училище ми се подиграват, аз съм на шестнайсет, аз съм на шестнайсет, аз съм...“
Някаква мисъл бавно изплува в съзнанието ѝ.
— Райм, знаеш ли кое е странно?
— Какво, Сакс?
— Той е дете, нали?
— Да.
— Спомням си Томи Бриско, ходех с него, когато бях на шестнайсет. Знаеш ли с какво бе окичил стените на спалнята си?
— По мое време момчетата си закачваха плакати на Фара Фосет.
— Точно така. Гарет няма нито една порноснимка, нито един плакат от „Плейбой“ или „Пентхаус“. Няма карти за игра, няма играчки. Няма плакати на роксъстави... И слушай, няма видео, нито телевизор, нито уредба, няма дори най-обикновен транзистор. Няма касетки, по дяволите, той е на шестнайсет! Дори няма компютър.
Кръщелницата на Сакс, дъщерята на приятелката ѝ Ейми, бе едва на дванайсет, а стаята ѝ беше нещо средно между магазин за играчки и изложбена зала за електроника.
— Може приемните му родители да имат финансови проблеми.
— По дяволите, Райм, ако бях на неговата възраст и исках да слушам музика, щях сама да си направя радио. Тийнейджърите не се спират пред нищо. Той обаче не се интересува от такива работи. Умът му е само в насекомите.
— Чудесно, Сакс, продължавай.
„Добре, но какво от това?“ - помисли си тя. Наблюдението е само половината от работата на криминолога. Другата половина са изводите от това наблюдение.
Линкълн Райм заговори със съблазнителен глас, както винаги когато си представяше някое местопрестъпление:
— Хайде, Сакс, мисли като него. Превърни се в Гарет Ханлън. Какво си мислиш? Как живееш? Какво правиш в тази смрадлива стая? Какви са най-съкровените ти мисли?
Сакс затвори очи. Най-добрите криминолози (както все ѝ повтаряше Райм) са като талантливи писатели, които се вживяват в героите на романите си и могат да се потопят в съвсем различни светове.
— Сакс...
— Шшшт.
Тя се опита да забрави истинската си самоличност: ченгето от Бруклин, любителката на бързи коли, бившата манекенка в „Шантел“, шампионката по стрелба, червенокосата жена, която си изрязва дълбоко ноктите заради навика си да драще темето си и да човърка кожичките на пръстите си.
Опита да се превърне в шестнайсетгодишно момче, момче, което изпитва нужда или желание да отвлича жени. Което изпитва нужда или желание да убива.
„Какво чувствам?“
— Не се интересувам от нормален секс - започна тя, сякаш говореше сама на себе си. - Не се интересувам от нормални взаимоотношения. Хората са като насекомите, трябва да се държат в клетки. Всъщност само насекомите ме интересуват. Само с тях се чувствам добре. Само те ме радват.
С тези думи тя пристъпи към бурканите. Погледна пода пред краката си.
— Следите от стола!
— Какво?
— Столът на Гарет... на колелца е. Поставен е срещу бурканите. Той се върти ту към тях, ту към масата и ги рисува. По дяволите, сигурно дори им говори. Буболечките са целият му живот.
Следите от колелата на стола обаче не стигаха до буркана в края на масичката - най-голям от всички и поставен малко встрани от останалите. Беше пълен с оси-убийци. На стената му бе залепено сиво гнездо от подобна на хартия материя; малките насекоми на жълти и черни ивици жужаха гневно, сякаш усещаха натрапника.
Сакс се приближи и се загледа внимателно.
— Тук има един буркан с оси - каза тя на Райм.
— Защо ти направи впечатление?
— Защото е отделен от другите. Момчето никога не го наблюдава, личи по следите от стола. Освен това в останалите буркани има само водни животни. Страхотна идея, Райм: кой би бръкнал вътре? Отдолу има около една педя пръст. Струва ми се, че е заровил нещо вътре.
— Провери!
Сакс отвори вратата и помоли госпожа Бабидж за чифт дебели кожени ръкавици. Като ги донесе, домакинята завари полицайката да гледа буркана с осите.
— Да не смятате да бръкнете вътре? - ужаси се жената.
— Смятам.
— О, Гарет ще побеснее. Мрази да му пипат буркана с осите.
— Госпожо Бабидж, Гарет се издирва за углавно престъпление. Какво мрази, няма никакво значение.
Очите на жената се наляха със сълзи:
— Ама ако се промъкне и види, че сте пипали... тогава...
— Ще го заловим, преди да се върне. Не се тревожете.
Сакс си сложи ръкавиците и уви ръката си с калъфката от една възглавница. Внимателно отвори буркана и бръкна вътре.
Две оси кацнаха на ръкавицата, но после пак излетяха. Останалите не обърнаха внимание на натрапницата. Сакс внимаваше да не бутне гнездото.
„Ужилили я на 137 места...“
Разрови малко пръстта и откри найлоново пликче.
— Хванах те!
Тя извади плика. Преди да затвори буркана, една оса успя да се измъкне.
