Свали кожените ръкавици и отново си сложи гумените. Изсипа съдържанието на плика на леглото. Вътре имаше десетина стари пощенски марки с картинки на насекоми, макара с корда, стотина долара в банкноти и четири сребърни монети, изрезката от вестника със снимка на семейството му преди катастрофата, малък ключ на верижка, без отличителни знаци освен серийния номер. Тя разказа на Райм какво е намерила.
— Добре, Сакс. Отлично. Не знам какво ще открием по тези улики, но за начало е добре. Тръгвай сега за местопрестъплението. Блакуотър Ландинг.
Преди да излезе, Сакс отново огледа стаята. Избягалата оса се опитваше отново да влезе в буркана. Какво ли искаше да каже на посестримите си?
— Не мога повече - оплака се Лидия. - Много бързо вървиш.
Едва си поемаше дъх. Лицето ѝ бе плувнало в пот. Дрехите ѝ бяха мокри.
— Млък! - тросна се той. - Не чувам нищо от теб. Не можеш ли, без да бърбориш през цялото време?
„Какво иска за слуша?“ - почуди се тя.
Той отново погледна картата и я поведе по друга пътека. Все още вървяха из гъстата борова гора, но въпреки че бяха на сянка, на Лидия ѝ се виеше свят - ясен симптом на топлинния удар.
Той отново погледна гърдите ѝ.
Изпука с кокалчетата на пръстите си.
„Ужасна жега.“
— Моля те - проплака тя. - Не мога повече! Моля те!
— Тихо! Да не повтарям повече.
Минаха през облак мушички. Две влязоха в устата ѝ и тя плю с отвращение. Как само мразеше тази гора! Лидия Джонсън изобщо мразеше да е сред природата. Много хора обожават гори, басейни, градини. Тя обаче бе щастлива само ако се намира в затворено пространство: обичаше работата си, разговорите с единствената си приятелка, която още не бе омъжена, романите на ужасите, ходенето на пазар, редките нощи с приятеля си.
Всичките ѝ любими занимания се правеха в затворени помещения.
Като погледнеше навън, се сещаше за излетите, които организираха омъжените ѝ приятелки; представяше си семейства, седнали около някой басейн, докато децата им играят с надуваеми играчки; пикници; стройни жени с тесни клинове; мислеше си за живота, за който мечтаеше, но не можеше да води.
Когато излезеше на открито, Лидия осъзнаваше колко е самотна.
Тъкмо отправяше молитва към ангела си пазител, когато Гарет я прекъсна:
— Хайде, идвай. Насам. Трябва да пийнем нещо.
Поведе я по друга пътека. Изведнъж дърветата свършиха и пред тях зейна огромна яма. Беше стара кариера. Дъното ѝ бе покрито със зеленясала вода. Лидия си спомни как като дете бе плувала тук, преди блатата да завземат земята на север от Пако и районът да стане толкова опасен.
Гарет кимна надолу:
— Хайде.
— Не. Не искам. Страх ме е.
— Хич не ми пука дали те е страх. Хайде!
Хвана я за ръцете и я поведе по стръмната пътека към скалистия бряг. Свали фланелката си, наведе се, наплиска възпалената си кожа. Зачеса се, стисна няколко пъпки, после загледа ноктите си. Беше отвратителен. Погледна Лидия:
— Искаш ли и ти да се измиеш? Ще ти стане добре. Ако искаш, можеш да се съблечеш и да поплуваш.
Мисълта да се покаже гола пред него я ужаси. Поклати глава. После седна на брега и наплиска ръцете и лицето си.
— Само не пий - предупреди я Гарет. - Имам хубава вода.
Измъкна някаква стара торба иззад един камък. Вътре имаше бутилки минерална вода и няколко пакета солени бисквити с фъстъчено масло. Гарет изяде цял пакет и изпи една бутилка. Предложи и на Лидия, но тя поклати глава.
— По дяволите, няма да те отровя. Трябва да пийнеш нещо.
Лидия се направи, че не вижда бутилката, наведе се и отпи голяма глътка от локвата. Водата беше солена и с метален вкус. Отвратителна. Тя се задави и едва не повърна.
Гарет отново ѝ подаде бутилката:
— Нали ти казах. Тук има всякакви помии. Стига си правила глупости.
Хвърли ѝ бутилката. Тя я пое непохватно със завързаните си ръце и я изпи до дъно.
Водата я ободри.
— Къде е Мери Бет? - попита тя. - Какво си ѝ направил?
— На брега на океана е. В една стара банкерска къща.
В Северна Каролина „банкер“ означава човек, който живее на Аутърбанкс, бариерните острови, отделящи континента от океана. Значи там била Мери Бет. Ето защо отиваха на изток, към безлюдните блата. Гарет вероятно имаше лодка, с която да прекоси тресавищата, после да мине по Крайбрежния плавателен канал до Елизабет Сити и през пролива Албърмарл да излезе на Банкс.
— Харесва ми там - продължи той. - Чисто е. Обичаш ли океана?
Говореше непринудено, сякаш водеха съвсем нормален разговор.
За момент страхът ѝ намаля. Гарет обаче внезапно постави пръст пред устните си и се намръщи - сякаш тъмната му половина отново се завръщаше. Заслуша се за момент, после поклати глава. Явно звукът, който бе чул, не му се стори опасен. Почеса подпухналото си лице и посочи с глава стръмната пътека нагоре:
— Хайде. Няма да ходим много.
— До Аутърбанкс има цял ден път.
— По дяволите, днес няма да ходим чак дотам. Ще се скрием и ще изчакаме негодниците, които ни преследват, да ни подминат. После ще отидем при Мери Бет. Сега ще нощуваме само двамата.
Когато каза последните думи, погледна смутено встрани.
— Ще „нощуваме“ ли?
