Беше включила мобилния си телефон. През следващата седмица Том щеше да е постоянно зает с Райм, а тя искаше малко независимост, за да обиколи района. Освен това не беше любителка на микробусите и по принцип избягваше коли, чиято максимална скорост се измерва с двуцифрено число. Затова реши да се обади на една местна фирма за коли под наем, за да си вземе нещо по-бързо.
Бяха я оставили на изчакване. Вече пет минути стоеше така. Накрая се изнерви и затвори.
— Нямам нищо против да чакам, но музиката, която пускат, е ужасна - оплака се тя. - Ще пробвам по-късно. - Погледна часовника си: - Едва десет и половина е, а жегата вече не се търпи.
Манхатън не е най-хладното място на света, но все пак се намира доста по на север от Щата на катранените хълмове. Предния ден, когато тръгваха на юг през тунела „Холанд“, температурата бе около двайсет градуса и подухваше лек морски бриз.
Жегата не правеше впечатление на Райм. Умът му беше зает само с това, за което бяха дошли.
Автоматичната врата се отвори послушно пред тях (това явно бе едно от приспособленията за улеснение на инвалидите) и двамата влязоха в прохладния коридор. Докато Сакс разпитваше на рецепцията, Райм огледа фоайето. Забеляза пет-шест празни прашни инвалидни колички. Какво ли бе станало с притежателите им? Дали положението им се беше подобрило и сега се придвижваха с патерици, или се бе влошило и сега лежаха приковани на легло, още по-неподвижни отпреди...
Може би някои бяха умрели.
— Насам - каза Сакс и кимна към коридора.
Том ги настигна при асансьора (с двойна врата и копчета на по-малко от метър от земята). След броени минути откриха кабинета, който търсеха. Райм забеляза контролно устройство, което се управлява с гласова команда.
— Сезам, отвори се - заповяда той и вратата послушно се отвори.
— Много пациенти използват този израз - отбеляза секретарката, която седеше вътре. - Вие сигурно сте Линкълн Райм. Ще съобщя на доктора, че сте тук.
Доктор Шерил Уивър беше стройна, кокетна жена около четирийсетте. Райм веднага забеляза бързия ѝ поглед и силните ѝ ръце, заякнали вероятно в многобройни операции. Ноктите ѝ бяха късо изрязани, без лак. Тя стана от бюрото си и се здрависа със Сакс и Том. Кимна на пациента си:
— Здравейте, Линкълн.
— Добър ден, докторе.
Райм заразглежда многобройните медицински томове по етажерките. По стените бяха окачени сертификати и дипломи от реномирани учебни заведения и институти. След не- колкомесечно търсене се бе убедил, че Университетският медицински център в Ейвъри е сред най-добрите лечебни заведения в света. Онкологичното и имунологичното му отделение бяха едни от най-известните в страната, а институтът по неврология на доктор Уивър се славеше с големите си успехи при лечението на травми на гръбначния мозък.
— Радвам се най-сетне да се запознаем - каза тя.
На бюрото ѝ лежеше медицински картон, вероятно на самия Райм. Какво ли беше записано в графата „Възможности за лечение“? „Добри“? „Лоши“? „Никакви“?
— Линкълн, вече говорихме по телефона и знам, че сте решили да се подложите на операцията. Нека обаче да повторя онова, което ви казах и тогава. Така ще е по-лесно и за двама ни.
Райм кимна. Беше се подготвил да издържи някои формалности, въпреки че нямаше особено желание да слуша оправдания. Явно лекарката искаше да се презастрахова в случай на провал.
— Чели сте литературата за института - продължи тя. - Сигурно знаете, че изпробваме нов метод за възстановяване на гръбначния мозък. Искам да подчертая - става дума за изпробване.
— Това ми е ясно.
— Много от пациентите ни имат по-големи познания по неврология от повечето общопрактикуващи лекари. Сигурна съм, че вие не правите изключение.
— Е, разбирам малко от наука. Нещичко от медицина...
— Извинете ме тогава, че пак ви повтарям неща, които знаете, но трябва да разберете какво може и какво не може да се постигне с този метод.
— Продължавайте, не се притеснявайте.
