Явно се смущаваше от „дамата“. На Райм му идваше да разкаже за последното разследване на Сакс в Бронкс, при което трупът бе нарязан на парчета, а убиецът бе документирал всяко свое действие със снимки, грижливо подредени в албум.
Забеляза, че помощничката му е спряла да чопли темето си и внимателно слуша Бел. Е, може би не бе в заговор с шерифа, но интересът ѝ по случая явно не беше случаен. А вероятната причина никак не му харесваше!
— Амелия... - започна той, поглеждайки нервно към часовника на стената.
— Защо не, Райм? Какво ще ни навреди? - прекъсна го тя.
Тръсна дългата си червена коса и тя се разпиля по раменете ѝ като водопад.
Бел пак погледна гръбначния стълб в ъгъла.
— Ние сме малък участък. Направихме каквото беше по силите ни, помощниците ми и някои от местните будуваха цяла нощ, но не постигнахме нищо. Ед, полицаят, който е в кома, видял някаква карта, която може би показва къде е отишло момчето. Лекарите обаче не знаят кога и дали изобщо ще дойде в съзнание. Бихме искали да погледнете веществените доказателства и да ни дадете някои насоки. Този случай е извън възможностите ни. Наистина ни трябва помощ, разберете.
Райм обаче не разбираше. Работата на криминолога е да анализира улики, които да помогнат за идентифициране на престъпника и за доказване вината му в съда.
— Нали знаете кой е престъпникът, знаете къде живее. Прокурорът ви спокойно може да насрочи дело. Сигурно имате предостатъчно доказателства.
— Не, не за процеса се тревожим, господин Райм. Искаме да го открием, преди да е убил момичетата. Или поне Лидия. Мислим, че Мери Бет може би вече е мъртва. Вижте, четох една книга по криминология. Там пише, че при отвличане по сексуални подбуди жертвата трябва да се открие още през първите двайсет и четири часа; след това похитителят престава да гледа на нея като на човешко същество и повече нищо не го възпира да я убие.
— Нарекохте извършителя „момче“ - обади се Сакс. - На колко години е?
— На шестнайсет.
— Значи непълнолетен.
— Теоретично да, но всъщност досието му е по-голямо, отколкото на повечето възрастни нарушители в района.
— Свързахте ли се с родителите му? - попита Сакс, сякаш вече водеше разследването.
— Мъртви са. Живее у приемно семейство. Претърсихме стаята му. Не открихме нищо съществено.
Това никак не учуди Райм. Искаше само този човек да си вдигне парцалките и заедно с проблемите си да отпътува час по-скоро към окръга си с непроизносимо име.
— Мисля, че трябва да се заемем - повтори Сакс.
— Но, Сакс, операцията...
— Има две жертви за един-единствен ден! Честотата може да се увеличи! Серийните убийци са като наркомани.
Бел кимна:
— Логично предположение. Не споменах и друго - през последните две години в окръг Пакенок бяха извършени още три убийства, а само преди няколко дни - едно доста странно самоубийство. Смятаме, че въпросният престъпник може да е замесен и в тях. Просто досега нямахме доказателства, за да го арестуваме.
„Да, но тогава не съм участвал в разследването“ - помисли си Райм. Веднага обаче си даде сметка, че има опасност честолюбието му да го въвлече и в този случай.
С неудоволствие установи, че случаят започва да го интригува. Тъкмо предизвикателствата към разума поддържаха Райм през всичките години след злополуката. В един момент бе мислил да се обърне към организациите за подпомагане на самоубийството, но пак страстта към загадките го разубеди. Въпреки че копнееше отново да се движи, ако трябваше да избира между тази способност и феноменалния си мозък, веднага щеше да се откаже от всички операции и трансплантации. Но операцията все пак бе съдбовно важна за него. Като Светия Граал.
— Операцията е вдругиден, Райм - отбеляза Сакс. - Дотогава имаш само няколко изследвания.
„А, най-после изплю камъчето, Сакс...“
В думите й имаше логика. До операцията му оставаше много свободно време. Свободно време, през което дори нямаше право да пие. Какво може да прави един паралитик в някакво тъпо провинциално градче? Най-големият враг на Линкълн Райм не бяха спазмите, отразената болка или дис- рефлексията, които измъчват всички пациенти с травма на гръбначния стълб; най-големият му враг бе скуката.
— Един ден - склони накрая той. - Стига това да не забави операцията. Чакам я от четиринайсет месеца.
— Дадено - зарадва се Бел. Лицето му светна.
Том обаче поклати глава:
— Слушай, Линкълн, тук сме само заради операцията. Нямам и половината неща, които са ми необходими, за да се грижа за теб, докато работиш.
— Това е болница, Том. Няма да се изненадам, ако намериш повечето от тези неща тук. Ще говорим с доктор Уивър. Сигурен съм, че с удоволствие ще ни помогне.
— Не съм съгласен - повтори Том упорито.
Райм не го удостои с внимание и се обърна към Бел:
— Кога е избягал?
— Преди не повече от два часа. Веднага ще се обадя да донесат уликите и може би карта на местността. Ще организирам издирване. Мислех да...
Райм поклати глава и се намръщи. Сакс се подсмихна; знаеше какво ще каже криминологът.
