— Имаме механик. Освен това се намираме в голяма къща. Обикновено разполагат с тонове технологии. Просто трябва да намерим нужните части и инструменти и аз ще те поправя под твоите напътствия.
Синдер сви устни. Под очите й имаше тъмни кръгове, а кожата й бледнееше нездраво. Крес никога не я бе виждала тъй паднала духом.
Ико наклони глава. Тя също забеляза, защото огледа внимателно Синдер за миг, а сетне и всички в групата.
— Изглеждате ужасно. Може би трябва да си починете. Аз ще остана на пост.
Те се замислиха, докато накрая Трън рече:
— Предложението ти не е никак лошо.
Ико сви рамене.
— Все някой трябва да остане с бистър ум в критична ситуация. — И като подръпна една от плитките си, добави: — Макар че никога не съм мислила, че това ще бъда аз.
Трън се обърна към Синдер.
— Ще мислиш по-ясно, като се наспиш.
Тя не му обърна внимание, взирайки се в шкафа. Беше отпуснала рамене обезсърчена.
— Сънят няма да поправи това. — И тя повдигна киборгската си ръка, китката увисна. Там, където бяха премахнали пръста й, зееше дупка. — Не мога да повярвам, че това се случва. Не мога да се боря така. Не мога да вдигна революция. Не мога да бъда кралица. Нищо не мога да направя така. Разнебитена съм. Напълно.
Ико сложи ръка на рамото й.
— Да, но разнебитена не означава непоправяема.
— Решението беше лошо — рече Скарлет.
Уинтър я погледна. По лицето на Скарлет се четеше безпокойство, дълбока бръчка се появи между веждите й.
Уинтър дръпна една от къдриците й.
— Още не си решила да се върнеш.
Скарлет я цапна по ръката.
— Да, защото вече нямам представа къде се намираме. — Тя хвърли поглед през рамо. — Часове наред вървим из тези пещери.
Уинтър проследи погледа й, но в пещерата беше сумрачно и скоро взорът се губеше в сенките, осветявани тук-там от светещите сфери на тавана. Трудно беше да се каже колко далеч са стигнали, търсейки вълците или армия, нито пък знаеха още колко път ги чака. Щом понечеше да се върне обратно, на Уинтър й се струваше, че чува слаб вой в далечината, който я заставяше да продължи. Сънят за Рийо и Левана не излизаше от ума й и отново, и отново й вдъхваше кураж.
Левана смяташе, че може да контролира всички същества на Луната. Хората, войниците, самата Уинтър.
Но кралицата грешеше. На Уинтър й беше дошло до гуша да я манипулират и както си мислеше, надали бе единствената. Тя щеше да намери войници, които да се бият на нейна страна, и заедно щяха да се отърват от мащехата й и нейната жестокост.
Направиха още един завой. Мрачните варовити скали не се променяха. Таванът беше назъбен, но подът беше гладък от краката, които години наред го бяха тъпкали. Вървейки. Марширувайки. Дали войниците маршируваха? Уинтър не беше сигурна. Не се заслушваше много, когато ставаше дума за армията на мащехата й. А ето че сега й се искаше да беше научила какво точно правеше Левана с тези момчета, които превръщаше във войници. Какво бе кроила от самото начало.
Иначе пещерата беше същата, каквато е била преди векове, преди милиарди години, когато за първи път разтопената лава е издълбала тунела. В онези времена Луната е била място на огън и трансформации. Нещо, което човек трудно можеше да си представи, докато върви из тези студени, голи каверни, потънали в тишина и мрак.
Когато земляните построили първата си колония, се настанили да живеят временно в просторните свързани тунели от лава, докато издигнат куполите, а след това ги превърнали в складове и подземна железница.
Едва отскоро Левана започнала да ги използва за пъклените си, гротескни планове.
— Тайни казарми за тайната армия — прошепна тя на себе си.
— Добре, стига вече. — Скарлет спря и скръсти ръце. — Имаш ли представа поне къде отиваме?
Този път Уинтър подръпна една от своите къдрици, която се бе навила като пружинка до лицето й. На главата й още имаше цицина от удара, но главоболието почти бе преминало.
— Много от галериите бяха превърнати в подземни тренировъчни лагери. Тук ще намерим войниците. Или поне онези, които не са били изпратени на Земята.
Скарлет примигна бавно.
— И колко галери има на повърхността на Луната?
Уинтър примигна бавно в отговор.
— Нямам представа. Но знаеш ли, че в началото Луната е представлявала гигантска топка от магма, течности и огън?
Скарлет сви устни.
— Колко отряда вълци са останали на Луната?
Този път Уинтър изобщо не й отговори.
Скарлет въздъхна и се почеса по челото.
— Ама и аз! Защо ли те слушах! Тук можем дни наред да вървим и пак да не срещнем жива душа. А дори и да открием някой от отрядите, глутниците, или както там се наричат, те най-вероятно ще ни изядат. Това е самоубийство! — Тя посочи пътя, по който бяха дошли. — Трябва да търсим съюзници, не врагове!
— Тогава се връщай — каза Уинтър и продължи по безкрайния тунел.
Отчаяна, Скарлет простена и я настигна с гневни крачки.
— Половин час! Давам ти половин час и ако дотогава няма признак, че наближаваме, двете с теб се връщаме обратно и няма да търпя възраженията ти. Ако трябва, ще те ударя по главата и ще те влача назад.
Уинтър запърха с мигли, развеселена от тази мисъл.
