За нейно учудване очите й се наляха със сълзи. Не си даваше сметка, че мисълта за собствената й неуравновесеност ще я натъжи, но усещането, че ребрата й се чупят и се забиват в сърцето й, не можеше да се сбърка.
— Защо дойде с мен? — попита тя, без да откъсва поглед от солидните врати. — Като знаеш, че не съм съвсем добре. Като знаеш, че съм разнебитена.
Скарлет се изсмя:
— Отличен въпрос.
Чу се силен тъп звук, а след него — викове. Стените край тях закънтяха.
Още не ги бяха забелязали. Скарлет беше права. Можеха да си тръгнат. Уинтър можеше да си признае, че е луда, и никой никога вече нямаше да се вслушва в нея. Биваше я само да греши.
— Не можех да те оставя да тръгнеш сама — рече Скарлет спокойно.
— Защо?
— Не знам. Наречи ме луда, ако щеш.
Уинтър затвори очи.
— Няма. Ти не си белязана от страданието като мен. Не представляваш стотици разпилени парченца, които се носят все по-далеч и по-далеч едно от друго.
— А ти откъде знаеш?
Уинтър наклони глава и се осмели да вдигне очи.
Скарлет се бе подпряла на реголитната стена.
— Баща ми беше лъжец и пияница. Майка ми ме е зарязала, когато съм била дете; така и никога не се върна. Един от вълците на кралицата уби баба ми пред очите ми, а след това със зъби разкъса врата й. Държаха ме шест седмици в клетка. Принудиха ме да отрежа собствения си пръст. Съвсем сигурна съм, че се влюбвам в мъж, чиито гени са били модифицирани и чийто мозък е програмиран така, че да се превърне в хищник. Та ако вземем всички тези неща, за мен също може да се каже, че съм разбита на парчета.
Уинтър усети как решителността й се срива.
— Значи си дошла с мен, защото това е най-късият път към смъртта.
Скарлет свъси вежди.
— Нямам склонност към самоубийство. — Езикът й възвърна остротата си. — Дойдох с теб, защото… — Тя скръсти ръце на гърдите си.
— Защото, откакто заживях при баба си, все чувах хората да ми казват, че е луда. Смахната, войнствена старица, с която в града вечно си правеха шеги на неин гръб. Но никой не разбираше колко умна беше баба ми. Тази луда старица беше рискувала всичко, за да предпази Синдер като дете, а накрая предпочете да жертва собствения си живот, вместо да издаде тайната й. Тя беше смела и силна жена, а хората бяха глупаци и не го виждаха. — Скарлет завъртя очи, ядосана от собственото си вълнение. — Може би просто се надявам, че въпреки всички абсурди, които излизат от устата ти, ти също си поне малко умна. И сега може би си на прав път. — Вдигна пръст. — Но ако ми кажеш, че това са пълни глупости и че трябва на мига да си обираме крушите оттук, веднага ще те подкрепя.
Зад вратите се чу трясък, последван от необуздан смях. И рев. Хор от други гласове се надигна победоносно.
Върху челюстта на Уинтър заигра мускул, но устната й спря да трепери. Не се разплака. Твърде съсредоточено слушаше историята на Скарлет, за да се разстрои.
— Аз вярвам, че някога са били момчета и пак могат да станат такива. Вярвам, че мога да им помогна и те на свой ред ще ми помогнат.
Скарлет въздъхна малко разочарована, малко примирена, но не и учудена.
— А аз вярвам, че ти не си толкова луда, колкото си мислят всички.
Уинтър отправи озадачен поглед към Скарлет, но тя не й отвърна. Направи крачка напред и допря длан във вратата.
— Е, да почукаме ли?
— Надали ще ни чуят. — Нов вой отекна в пещерата. Уинтър прекара пръсти по екрана и съобщението се смени.
Необходима идентификация.
Тя допря пръсти на екрана, който светна и я приветства. Древните врати започнаха да се отварят със скърцане. Уинтър се обърна назад. Скарлет я зяпаше уплашена.
— Нали разбираш, че току-що извести кралицата къде се намираш?
Уинтър сви рамене.
— Докато тя ни открие, ние или вече ще си имаме армия, която да ни защити, или ще сме се превърнали в месо, костен мозък и кокали.
Тя мина през вратата и в миг застина.
Скарлет беше права. В 117 бригада от армията на Левана имаше около стотина мъже, макар че мъже беше общо понятие за онова, в което се бяха превърнали момчетата. Войници също не беше подходящо. Уинтър открай време слушаше разкази за армията на мащехата й, но те наистина приличаха повече на зверове. Телата им бяха уродливо деформирани, по лицата им растеше козина, а извитите, грозни устни оголваха огромни зъби.
Този склад, който първоначално бе служил за дом на първите колонизатори, бе пригоден да приюти много повече от стотина души. Таванът беше висок колкото три етажа и по него се виждаше торф, оформен някога от въздушните мехури и сталактити, където преди еон е текла лавата. Макар че пещерата беше стара и в нея не можеше да проникне човек, някой някога беше проявил далновидност и я бе подсилил с каменни колони. Безброй ниши и нови коридори се спускаха във всички посоки и отвеждаха към съседните казарми или пък към тренировъчните площадки.
