— Ще ги намерим, Скарлет, дружке. Те ще застанат на наша страна. Твоят Вълк е доказателство, че това са хора, а не чудовища.
— Защо не спреш да ги сравняваш с Вълка. Вълка е различен. Другите… те са чудовища. Срещнах глутницата на Вълка в Париж. Всички бяха жестоки, ужасни. При това бяха от специалните части и почти приличаха на хора! Не можеш да говориш разумно с тези чудовища, така както не можеш с… с…
— Глутница вълци?
— Точно така. — Скарлет я изгледа ядно.
— Рийо беше мой приятел.
Скарлет вдигна ръце.
— И какво ще правиш? Ще им хвърляш пръчки, които ще ти донасят? Нищо не разбираш. Тези вълци са под контрола на Левана или на своя чародей. Ще направят това, което им кажат, тоест ще ни излапат.
— Някога те са били малки момчета, които са били принудени насила да живеят в мъчения. И те като Вълка не са мечтали за такъв живот, но са направили каквото се иска от тях, за да оцелеят. Ако им се даде възможност да счупят оковите си, аз вярвам, че ще се възползват от нея. Вярвам, че те ще вземат нашата страна.
Уинтър чу нисък, далечен вой и потрепери. Скарлет изглежда не го чу, затова тя си замълча.
— Няма как да знаеш. Те са били променяни толкова много, че ще застанат на страната на онзи, който им предложи по-голямото парче месо. — Скарлет се поколеба. — Какво има? Да не би да халюцинираш точно сега?
Уинтър се усмихна насила.
— Не, освен ако ти не си плод на въображението ми, но как изобщо бих могла да бъда сигурна дали това е така, или не? Затова ще продължа да вярвам, че си реална.
Логиката й изобщо не впечатли Скарлет.
— Нали знаеш в какво се превръщат тези мъже? Знаеш, че никога отново няма да станат нормални.
— Бих казала, че от всички хора на света точно ти би трябвало да вярваш в способността им да се променят. Вълка се промени заради любовта си към теб. Защо и те да не могат? — тя пак пое по пътя.
— Вълка е… не е същото! Уинтър, знам, че си свикнала да пърхаш с мигли на всеки срещнат и да очакваш той да се влюби в теб, но това няма как да стане тук. Те ще ти се изсмеят, ще ти се подиграят, а след това ще…
— Ще ме изядат. Да, разбирам.
— Но май не схващаш смисъла зад думите. Това не е метафора. Аз ти говоря за грамадни зъби и храносмилателна система.
— Кости, мозък, лой, месо — запя Уинтър, — дай ни ядене, принцесо.
Скарлет изсумтя.
— Понякога си толкова чудата.
Уинтър улови Скарлет под ръка.
— Не се бой. Те ще ни помогнат.
Преди Скарлет да започне поредния спор, ги лъхна особена, остра миризма. Миризма на животни като в менажерията, но по-различна — на пот и сол, която се смесваше в застоялия пещерен въздух с нещо вонящо на развалено месо.
— Е, май ги намерихме — отбеляза Скарлет.
По врата на Уинтър пропълзя хлад. Дълго време двете стояха, без да помръдват.
— Щом ние можем да ги надушим, значи и те могат.
Уинтър вирна брадичка.
— Ще разбера, ако си тръгнеш. Мога да продължа и без теб.
Скарлет, изглежда, се замисли, но сетне сви рамене. На лицето й беше изписана дързост.
— Започва да ми се струва, че и бездруго накрая всички ще се превърнем в кучешка храна.
Уинтър се обърна към нея и обгърна с длани лицето й.
— Не ти прилича да говориш така.
Скарлет стисна зъби.
— Левана залови Вълка и Синдер и колкото и да ми се ще да я видя накъсана на парчета, с които нейните собствени мутанти ще се нахранят, мисля, че няма надежда без тях. — Тя преглътна, по лицето й мина сянка на гняв. — Аз… не искам да виждам това място. Те са го обучавали тук. Страхувам се да видя откъде е излязъл, какъв… кой е бил.
— Сега той е твоят Вълк. — Уинтър прибра косата й зад ушите. — А ти си алфа женска, водачът на глутницата.
Скарлет се засмя.
— Според Хиацинт, за да бъдеш алфа, ти трябва глутница.
Хиацинт. Името озари Уинтър със светлина, вълнение, целувки, шепот. Тя изчака миг, докато всичко потъне дълбоко в душата й, сетне наведе главата на Скарлет и я целуна по огненочервената, непокорна коса.
— Аз ще ти намеря глутница.
Не бяха изминали голямо разстояние, когато доловиха някакво буботене в галерите. Ниско, гръмовно, като от влак, минаващ някъде далеч. Стигнаха до ново разклонение в тунела — едната пътека продължаваше в мрак, скали и пустота, а другата свършваше с няколко железни врати. Пантите им бяха захванати в реголитните скали, а самите врати изглеждаха древни. Единствената им украса бяха избледнели цифри в долния ъгъл — Склад 16, Сектор ПД-12.
До вратите в стената беше вграден малък екран — остарял, върху който непрестанно светеше надпис: Лунна бригада 117, Глутници 1009–1020.
Подът и стените зад вратите се тресяха от смеха, виковете и трополенето на крака. За първи път, откакто бяха поели на път, Уинтър усети страх.
Скарлет й хвърли поглед.
— Още не е късно да се върнем.
— Отказвам.
Скарлет въздъхна и огледа екрана.
— Единадесет глутници, значи около стотина войници.
Уинтър измърмори нещо неопределено. Сто войници.
Животни, убийци, хищници — или поне така твърдяха всички. Дали наистина не беше полудяла, щом си мислеше, че може да ги промени?
