Уинтър полностью

Скарлет вдигна капака на кутията и отвътре се показа червения като лъскав мрамор бонбон в гнездо от захар на конци. Откакто я затвориха тук, Уинтър й носеше много десерти, повечето от които съдържаха болкоуспокояващи. Макар че болката от отрязания пръст по време на разпита пред кралицата отдавна беше забравена, бонбоните помагаха на Скарлет да се справи с несгодите на съществуването в тясната клетка.

Ала щом взе бонбона от кутията, забеляза нещо, пъхнато под него. Лист, изписан на ръка.

Търпение, дружке. Те ще дойдат да те спасят.

Тя побърза да затвори капака, преди камерата над рамото й да улови текста, и с разтуптяно сърце мушна бонбона в устата си. Затвори очи и дори не почувства разпукването на обвивката, дори не усети сладко-киселия вкус на гъстия и лепкав пълнеж.

— Онова, което каза на процеса — подхвана Уинтър. Върна се при нея с наръч пръчки в ръце и ги остави така, че Скарлет да може да ги стигне. — Тогава не те разбрах, но сега ми се изясни.

Скарлет преглътна прекалено бързо. Бонбонът мина рязко надолу и парченца от обвивката издраха гърлото й. Тя се закашля и си помисли, че нямаше да е лошо, ако принцесата бе донесла и малко вода.

— Коя част? Аз бях под властта на чародея, ако помниш.

— Онази за Лин Синдер.

А, да. Частта, в която каза, че Синдер е изчезналата принцеса Селена. Истинската лунна кралица.

— Какво за нея? — Скарлет се наежи подозрително. Дали Хиацинт не беше издал нещо за плановете на Синдер да си върне трона? И на чия страна беше той, когато след няколко седмици в компанията на приятелите й се завърна при Левана?

Уинтър дълго обмисля въпроса.

— Що за човек е тя?

Скарлет прекара език по кътниците си и се замисли. Що за човек беше Синдер? Те се познаваха отскоро. Тя беше великолепен механик. Беше честна, смела и готова да направи онова, което е нужно… но Скарлет подозираше, че й липсва увереност, макар да се стараеше да го прикрие.

Освен това беше влюбена в император Каи, колкото и Уинтър бе влюбена в Хиацинт, при все че Синдер се опитваше да се преструва, че не е така.

Но това едва ли даваше отговор на въпроса на Уинтър.

— Не прилича на Левана, ако за това питаш.

Уинтър видимо си отдъхна.

Рийо, който страдаше за вниманието им, взе да скимти и се претърколи по гръб.

Уинтър грабна една пръчка от купчината и я метна. Вълкът скочи и хукна след нея.

— Твоят приятел вълкът — подхвана отдалеч Уинтър, — той от войниците на кралицата ли е?

— Вече не — рече ядно Скарлет. Вълка никога повече нямаше бъде собственост на кралицата. Не и ако тя успееше да го предотврати.

— Но е бил един от тях, а след това е извършил предателство. — В гласа на принцесата се долови замечтаност, а очите й останаха зареяни в празното пространство даже и след като Рийо се върна и пусна пръчката до оградата. — От онова, което знам за войниците й, не би трябвало да е възможно. Поне не и докато са под контрола на техния чародей.

На Скарлет неочаквано й стана горещо и разкопча ципа на горнището си. Беше се изцапало от мръсотията в клетката, от потта и кръвта, но докато го носеше, се чувстваше свързана със Земята, с фермата и баба си. То й напомняше, че е човешко същество, въпреки че я държаха в клетка.

— Чародеят на Вълка е мъртъв, но дори докато беше жив, той се бореше срещу контрола му.

— Може би са направили грешка, като са променили нервната му система.

— Не е било грешка — подсмихна се Скарлет. — Те си мислят, че са много умни, като притурят инстинктите на диви вълци. Инстинктите за преследване и убийство. Но виж Рийо. — Вълкът си беше легнал и гризеше пръчката. — Неговите инстинкти клонят също към игра и любов. Ако си имаше женска и малки вълчета, тогава инстинктите му щяха да го подтикват да ги защитава. — Скарлет нави на пръста си връзката на горнището. — Същото направи и Вълка. Защити ме.

Тя взе нова пръчка от купчината пред клетката й. Рийо вирна глава, но Скарлет само прокара пръстите си по люпещата се кора.

— Страх ме е, че никога няма да го видя отново.

Уинтър провря ръка през решетката и погали Скарлет по косата. Скарлет се изопна, но не се отдръпна. Докосване, всяко докосване беше дар.

— Не се тревожи — успокои я Уинтър. — Кралицата няма да те убие, докато си мой домашен любимец. Ще успееш да кажеш на твоя Вълк, че го обичаш.

Скарлет изръмжа.

— Аз не съм ти домашен любимец и Вълка вече не принадлежи на Левана. — Този път тя се отдръпна, а Уинтър отпусна ръката си в скута. — Изобщо не става дума, че го обичам. Просто…

Тя се подвоуми; Уинтър отново наклони глава и се вгледа в Скарлет с проницателно любопитство. Обезпокоително беше, че я анализира момиче, което често се оплакваше как стените на замъка за пореден път кървят.

— На този свят си нямам друг, освен Вълка — поясни Скарлет и метна вяло пръчката към Рийо. Тя тупна току до лапите му, а той я изгледа равнодушно, сякаш не си заслужаваше усилията. Скарлет отпусна рамене. — Имам нужда от него така, както той се нуждае от мен. Но това не е любов.

Уинтър притвори очи.

— Всъщност, Скарлет, дружке, според мен точно заради това е любов.