— Браво, Рийо. Чудесно се държиш. — Скарлет въздъхна и взе нова пръчка.
Рийо току-що беше полетял във въздуха, когато тя чу нечии стъпки по пътеката. Седна на пети, мигом наежена, но си отдъхна, щом между стеблата на екзотичните растения и провисналите лиани видя развяваща се бяла рокля. След миг принцесата се появи иззад ъгъла с кошница в ръка.
— Здравейте, приятели — поздрави принцеса Уинтър.
Рийо пусна последната пръчка върху купчината, после седна и изпъчи гърди, сякаш й оказваше чест.
Скарлет се намуси.
— Я си гледай работата!
Уинтър извърна глава към нея. Една къдрица от черната й коса падна над лицето й и скри белега.
— Какво ми носиш днес? — попита Скарлет. — Налудничав брътвеж, гарниран с лудост? Или днес е един от добрите ти дни?
Принцесата се усмихна широко и без да се интересува, че пътеката от черен камък и тревите ще изцапат роклята й, седна пред клетката на Скарлет.
— Днес е един от най-хубавите ми дни — рече и настани кошницата в скута си, — защото ти нося десерт, гарниран с новини.
— О, не ми казвай. Ще ме преместят в по-голяма клетка? О, моля те, кажи ми, че в нея ще има истинска тоалетна. А също и една от онези фантастични хранилки, които се падат на птиците.
Макар че в думите на Скарлет се долавяше доста сарказъм, в действителност една по-голяма клетка с истинска тоалетна би било огромно облекчение за нея. Невъзможността да се изправя отслабваше с всеки изминал ден мускулите й и цяло чудо щеше да бъде, ако и занапред можеше да разчита на себе си да стигне до съседната клетка, два пъти дневно, където охраната благородно я отвеждаше до една дупка, за да си свърши работата.
Уинтър, имунизирана както винаги срещу хапливия тон на Скарлет, се приведе напред с потайна усмивка.
— Хиацинт се завърна.
Скарлет сбърчи чело, а при тази новина чувствата й я затеглиха в различни посоки. Беше й известно, че Уинтър е влюбена като ученичка в този Хиацинт, но единствената й среща с него беше, когато той охраняваше чародейката и нападна нея и приятелите й.
Тя се бе убедила, че той е мъртъв, защото в противен случай би трябвало да е убил Вълка и Синдер, а това беше неприемливо.
— И? — подкани тя Уинтър.
Очите на принцесата заискриха. Понякога на Скарлет й се струваше, че е успяла да вкамени сърцето си за съвършената красота на момичето — за гъстата й свила и топлата шоколадова кожа, за златистите очи и розовите й устни. И точно тогава принцесата я поглеждаше с онзи неин поглед и сърцето на Скарлет подскачаше, и за пореден път се питаше как е възможно това да не е обаяние.
Гласът на Уинтър се сниши до заговорнически шепот.
— Твоите приятели са живи.
От това просто изречение й се зави свят. Скарлет застина неподвижно и пълна с недоверие, отказваше да повярва.
— Сигурна ли си?
— Сигурна съм.
Тя падна на колене като изпусната марионетка.
— О, звезди, благодаря ви!
Те бяха живи! След като цял месец живя единствено от магарешкия си инат, Скарлет най-сетне имаше причина да се надява. Всичко беше тъй неочаквано, тъй внезапно, че главата й се замая от радост.
— Той ми каза да ти предам още — продължи Уинтър, — че Вълка много страда за теб. Всъщност по думите на Хиацинт, побърквал всички с жалостивия си вой. Колко мило, не мислиш ли?
Нещо в душата на Скарлет се пропука. Откакто пристигна на Луната, тя не беше плакала нито веднъж — без да се броят сълзите от болка и помрачено съзнание, когато я измъчваха физически и психически. Но сега всичкият страх, ужас и паника се надигнаха у нея и тя не можа да се овладее пред тази яростна атака от ридания и сълзи.
Те бяха живи. Всичките бяха живи.
Тя вече знаеше, че Синдер е някъде в космоса — слухът за проникването й в двореца на Ню Бейджин и за отвличането на императора бе стигнал даже тук, в менажерията. Дни наред оттогава изпитваше доволство, макар че лично тя нямаше нищо общо с нападението.
Но никой не беше споменал нищо за съучастници. Никой не беше обелил и дума за Вълка, Трън или за момичето от сателита, което се опитаха да спасят.
Скарлет обърса носа си и отмести мазните си коси от лицето си. Уинтър наблюдаваше емоционалния й изблик, така както човек би наблюдавал пеперуда, която се измъква от пашкула си.
— Благодаря ти — изхълца Скарлет. — Благодаря ти, че ми каза.
— Но разбира се. Ти си моя приятелка.
Скарлет потри с длани очите си и за първи път не захвана да се препира.
— А сега лакомството ти.
— Не съм гладна. — Това беше лъжа, но тя беше започнала да ненавижда зависимостта си от великодушието и щедростта на Уинтър.
— Но това е бонбон със зелена ябълка. Лунитянски деликатес, който е…
— Един от любимите ти, да, знам. Но аз не съм…
— Трябва да го изядеш. — Принцесата я погледна по онзи особен начин, който беше хем невинен, хем многозначителен. — Ще ти стане по-добре от него — продължи тя и мушна една кутия през решетките. Почака Скарлет да я поеме, сетне се изправи и прекоси пътеката до Рийо. Клекна, за да почеше любещо вълка зад ушите, сетне се приведе над заграждението и взе да събира купчината пръчки.
