Уинтър полностью

— В тези два репортажа има интервюта на онази келнерка, Емили Монфор. — Крес прекара пръсти по нетскрийна в товарното отделение и отвори снимката на русокосо момиче, което разговаря с новинарския екип. — Казва, че в отсъствието на Скарлет наглежда фермите и градините на Беноа. Тук подмята, че работата вече й идва в повече и се шегува, че ако семейство Беноа скоро не се завърнат, ще трябва да обяви пилетата на търг. — Крес се поколеба. — Но знам ли, може би не беше шега. Не съм сигурна. О, а ето тук говори за пристигането на Трън и Синдер във фермата и колко много са я уплашили.

Тя хвърли поглед през рамо да види дали Вълка я слуша. Той беше вперил поглед в екрана, свъсил вежди, смълчан и умислен, както винаги. Когато той не отвърна, Крес се покашля и отвори нов прозорец.

— Колкото до финансите, Мишел Беноа е притежавала изцяло земята, а тези банкови извлечения показват, че данъците върху нея и търговията и досега се удържат автоматично. Ще уредя също и плащанията за наема на андроидните работници. За миналия месец не е платен, но аз ще го платя, а и по всичко личи, че тя отдавна е била лоялен клиент и пропуснатото плащане не е прекъснало работата им. — Тя увеличи зърнестата снимка. — Тази сателитна фотография е направена преди тридесет и шест часа и на нея се вижда как всички андроиди и двамата надзиратели работят на полето. — Тя прибра кичур коса зад ухото си и се обърна към Вълка. — Сметките се плащат редовно, работниците се грижат за животните и реколтата. Редовните клиенти, които чакат доставките си, сигурно са разгневени в отсъствието на Скарлет, но в момента това е най-лошото. По моите изчисления стопанството може да се поддържа още… около два-три месеца.

Вълка не отмести отчаяния си поглед от сателитната снимка.

— Тя обича фермата.

— И фермата ще я чака, когато я върнем там. — Крес се постара да прозвучи оптимистично. Щеше й се да добави, че Скарлет ще бъде добре, че с всеки нов ден се приближават повече към спасението й, но прехапа език. Думите толкова много се подмятаха насам-натам, че напоследък бяха взели да губят смисъла си даже и за нея.

В действителност никой нямаше понятие нито дали Скарлет още е жива, нито в какво здраве ще е я открият. Вълка знаеше това най-добре от всички.

— Има ли още нещо, което искаш да потърся?

Той понечи да поклати глава, но се спря. Очите му се стрелнаха към нея със зорко любопитство.

Крес преглътна. Макар да беше посвикнала с Вълка, откакто бяха заедно на кораба, той все още донякъде я ужасяваше.

— Можеш ли да откриеш информация за хора на Луната?

Момичето отпусна рамене със съжаление.

— Ако можех да науча нещо за нея досега, аз…

— Не Скарлет — рече той с дрезгав глас, когато произнесе името й. — Чудех се за родителите си.

Крес примигна. Родители? Никога не си беше представяла, че Вълка има родители. Мисълта, че този грамаден мъж някога е бил дете, неспособно само да се грижи за себе си, дете, което някой е обичал, просто не пасваше на вида му. Но нали всички те са били деца някога.

— О, добре — запъна се тя и приглади полата на износената си памучна рокля, която взе от сателита преди цяла вечност, както й се струваше. Макар че изкара цял ден с една от военните униформи, които намери в отделението за екипажа, Крес цял живот ходеше боса и облечена с някоя семпла рокля и затова тази й се стори тежка и неудобна. Освен това всичките панталони й бяха твърде дълги.

— Мислиш ли, че ще ги срещнеш? Когато отидем на Луната?

— Това не е от първостепенно значение. — Вълка изрече думите като генерал, но лицето му издаде чувствата му. — Но не бих имал нищо против да науча дали още са живи. Може би някой ден пак ще ги видя. — Раздвижи челюстта си. — Бях на дванадесет, когато ме отведоха. Сигурно смятат, че съм мъртъв. Или че съм станал чудовище.

Тези думи развълнуваха Крес и тя усети физическа болка в гърдите си. Шестнадесет години баща й мислеше, че и тя е мъртва, а на нея й казаха, че родителите й доброволно са я пожертвали, защото е родена щит. Тя тъкмо се събра с баща си, когато той почина от летумозис — чумата, донесена от лунните хора — в лабораториите на двореца в Ню Бейджин. Крес се опита да скърби за смъртта му, но повече тъгуваше за това, че изобщо е имала баща и за изгубеното време, в което можеха да се опознаят.

Тя все така мислеше за него като за доктор Ърланд, странното, темерутесто старче, започнало лотарията с киборгите в Източната република. Което търгуваше незаконно с щитове в Африка.

Но той беше и мъжът, който помогна на Синдер да избяга от затвора.

Беше извършил толкова много неща — едни добри, други ужасни. И всичко, каза й Синдер, защото бе решен да сложи край на царуването на Левана.

Да отмъсти за дъщеря си. Да отмъсти за нея.

— Крес?

Крес подскочи.

— Извинявай. Аз не… не мога да вляза оттук в компютрите на Луната. Но веднъж да кацнем там…